Годишно научнотеоретично списание
ISSN 1314-7714

Собствената активност като движеща сила на развитието

Собствената активност като движеща сила на развитието

Д-р Петя Чешмеджиева
Център за психологически услуги и развитие „Псикомфорт”
petia.cheshmedzhieva[at]gmail.com

Own activity as a driving force of development

Petya Cheshmedzhieva, PhD
Center for Psychological Services and Development „Psycomfort”
petia.cheshmedzhieva[at]gmail.com

Abstract:The article reflects the author’s research on own activity as a driver for development in theories on personality structure and the dynamics of human motives. Some of the psychic phenomena described in the theories are supported by examples of psychological work on child development issues. It aims at the presentation of the parameters of own activity such as direction, strength, effects in individual behaviour and their importance in existential functioning. A system of such parameters would facilitate both the understanding of the child’s behaviours and conditions and products from the application of projective methods, as well as the orientation towards developmental support methods.

Личностното развитие се извършва под въздействието на съчетаването на много фактори (генетични, социални, времеви и др.), със своята значимост се откроява и собствената активност на индивида (целенасоченост, мотивация, стремеж към придобиване на знания, навици, привички, социалноодобряеми ценности и др.). Тяхното разбиране е от голямо значение в практиката на психологическото консултиране – за подпомагане на детското развитие, за ефективното възпитателно взаимодействие между родители и деца и между учители и деца, в психокорекционната работа, в психологическата подкрепа на възрастни във възрастови кризи вследствие на личностното развитие и в кризисни периоди, предизвикани от трудни за преживяване житейски ситуации.

Причината за интереса на авторката на статията към собствената активност като фактор за развитие е в това, че наличието ѝ е осезателно във всеки човешки живот, но в теоретичните източници, вероятно заради същността си, тя е твърде „подвижна“, убягва. Може да бъде търсена и разпознавана чрез допускания в различни авторски теории за структури и функции на психиката при човека. Дори и малките приноси за установяване на нейни параметри би могло да улесни диагностицирането на проблеми, да насочи към стратегии за интервенция и да ускори помощта.

 

Движещите сили на развитието в яснота и в допускания

Борис Минчев (2014) въвежда темата за категориите на психологията на развитието, правейки уговорката, че те имат до голяма степен аксиоматична основа – „базис на несъмненост“ за психология на развитието (Минчев, Б., 2014, 188). След категорията „Развитие“, която оглавява неговия списък с категории, и след поясненията му за нея, втората е „Движещи сили (фактори) на развитието“. В сравнение с други категории тук Б. Минчев дава кратко пояснение, че те са основни причини, „двигателите“ на развитието, и че психологическите теории се различават най-много по предполаганите от тях фактори на развитието. Като най-дискутирани сред тях посочва наследственост, среда, научаване, собствената активност на субекта (курсиви както в източника, пак там).

Ирена Левкова (2003) се позовава на оригинални тези на Б. Минчев. В свой параграф „Фактори на развитието“ (Левкова, И., 2003, 25-26) тя отделя внимание на тази четворка от фактори, като коментира лично и пояснява, позовавайки се на идеи и изследвания на видни психолози, само първите три – наследственост, научаване и среда. Четвъртият фактор е включен в самото заключително изречение на параграфа: „Така съвсем естествено стигаме и до другата, може би в някои аспекти най-важна движеща сила на развитието – собствената активност на субекта, без която нито един от другите фактори не може да доведе до реално развитие и резултат.“ (Левкова, И., 2003, 26).

С това се затвърждава представата за този фактор като част от „базиса на несъмненост“ за психология на развитието по Б. Минчев, но в сравнение с другите фактори остава до голяма степен неясен.

 

Психичният живот като живот на човешките мотиви

Р. Б. Юуен (Енциклопедия по психология, 1998, по Ellenberger, H. F., 1970, Ewen, R. B., 1980, Roazen, P., 1975) определя личността като всеобхватен конструкт, а мотивацията – като фундаментален аспект на поведението, от която гледна точка според него повечето теории за личността са отчасти теории за мотивацията и съдържат важни допускания за базисната природа на човешките същества. Качеството на човешките мотиви Р. Б. Юуен търси по линията на теоретичните възгледи за това дали човешката природа е вътрешно зла или добра. На отрицателния ѝ край според него се намира психоаналитичната теория на Зигмунд Фройд, който приема, че мощните вродени човешки инстинкти включват кръвосмешението и разрушителността. Р. Б. Юуен счита, че фройдистката теория постулира доста песимистично определение на душевното здраве като способност да се разрешават неизбежните вътрешни конфликти чрез канализиране на инстинктите настрани от вродените забранени желания в по-малко удовлетворяващи, но по-приемливи форми на поведение (сублимирането им). „Родителите подпомагат развитието на здравото поведение, като побутват неискащото дете по пътя на ефективната сублимация и социално одобрените удовлетворения.“ (Енциклопедия по психология, 1998, 1214). Според Р. Б. Юуен на другия край са теориите, които приемат, че човешките потенциали са напълно положителни и че всички ние имаме способността и желанието да ги развием по конструктивен начин. Те са добронамерени инстинкти, които не са в конфликт с изискванията на обществото и правенето на компромиси с тях по пътя на сублимацията не е необходимо. За Алфред Адлер, Карен Хорни и Карл Роджърс психичното здраве се състои от опити за удовлетворяване на вродени желания, а патологията се появява само ако и когато този здрав инстинкт към себереализация (актуализация, самоусъвършенстване) се блокира от външни социални сили, най-забележителната от които е патогеничното родителство (например разглезване, пренебрегване, свръхпредпазване, свръхзадоволяване, унижение, присмиване). „Такова отношение от страна на родителите може да създаде убеждението, че външните пречки или личните слабости не могат да се преодолеят чрез усилията на човека (комплекс за малоценност) или могат да накарат детето да стане така дълбоко тревожно, че да изостави здравия стремеж към себереализация в полза на всепоглъщаща потребност от сигурност.“ (Енциклопедия по психология, 1998, 1214) Между тези две крайности Р. Б. Юуен вижда теоретиците, които атрибутират на хората зли и добри инстинкти: Карл Юнг, който приема, че някои безсъзнателни мотиви са тъмни и плашещи, докато други могат да служат като извори на творчество и ръководят към конструктивно решение на проблемите; Ебрахам Маслоу, който постулира слаба вродена тенденция към положителен растеж и добронамереност, която мощните сили на ученето и културата много лесно могат да превърнат в омраза и разрушителност; Гордън Олпорт с твърдението, че притежаваме дълбоко вкоренени егоистични и ирационални тенденции заедно с вродения потенциал за превъзмогване на тази неразумност и за превръщане в зрели, внимателни възрастни; Ерих Фром, според когото всяко човешко същество има способността да обича и да е отговорно към другите, но осъществяването на този потенциал е трудно, защото започва живота си като изцяло центрирано върху себе си (нарцистично) бебе; Ерик Ериксън, който модифицира психоаналитичната теория, като атрибутира на хората важни конструктивни мотиви, активно подкрепяни от обществото, като запазването на чувството за индивидуалност и вътрешна цялост (идентичност) и стремеж към овладяване на средата по социално одобрени начини.

Р. Б. Юуен обръща внимание на съществуващото общо съгласие, че известна част от човешката мотивация е безсъзнателна и не може лесно да се извлече в съзнанието. Той привежда примери (Енциклопедия по психология, 1998, 1215) с мотиви, които по брой и тип предизвикват спорове, но и някои области на съгласие:

  • Според Фройд – сексуалността (с целия обхват от еротични и приятни изживявания) и разрушителността;
  • Според Юнг – значението човек да стане истинското си Аз, като обединява различните противоположности, съставящи човешката личност, чрез някакъв среден път (индивидуация), заедно с глада, жаждата, сексуалността, властта, дейността, творчеството и чувството, че животът има смисъл (като например религията);
  • Според Адлер – стремежът към преодоляване на чувството за малоценност, което неизбежно възниква от безпомощността като бебе и че всеки човек има вродената способност да направи това, като се стреми да овладее огромната си среда по начини, които подпомагат общото добро (социалния интерес);
  • Според различни теоретици – други човешки мотиви, които включват развиване на положителни и уникални потенциали по конструктивен начин и редица потребности: от чувство за идентичност и овладяване на средата; да бъдеш с другите и да развиваш взаимоотношения с тях; от редуциране на тревожността; от унифицирана философия, даваща смисъл на собствения живот; от преодоляване на лишения; от сън; от това да си нежен към потомството; да съществуваш в света, в който си роден;

Според броя на посочените мотиви и потребности в сравнителния анализ от Р. Б. Юуен на Фройд са противопоставени: Реймънд Кетъл, който посредством факторен анализ идентифицира 10-15 човешки потребности, Хенри Мъри, посочил около 20 човешки потребности, и Гордън Олпорт, който твърди, че мотивите варират толкова много при различните хора, че личността не може да бъде обяснявана с термините на някакъв брой универсални инстинкти или потребности.

 

Къде се генерира активността в човешката психиката

Най-често моделите на структурата на човешката психика, които предлагат различните теории, са илюстрирани като сфери, чието ядро е специален активен център.

В краткия преглед, който прави Р. Б. Юуен за структурата на личността (Енциклопедия по психология, 1998, 1215), в съответствие с настоящия анализ са предложенията на теоретици, които се фокусират върху Аза като основен структурен конструкт, с коментари в курсив от авторката на статията съобразно проявата на описани явления в съвременния живот и в психологическата практика.

  • К. Роджърс твърди, че човек се опитва да актуализира онези способности и цели, които възприема като свои собствени; в идеалния случай тази заучена и съзнателна Аз-концепция остава съответна на здравите вродени желания и възможности, същевременно става лесно детето да изостави организмичните си импулси, за да удовлетворява родителските условия за любовта и положителното отношение и да приеме неправилните оценки за себе си, които значимите възрастни налагат. Така Аз-концепцията става изкривена насока, която се сблъсква с истинските желания, може да затрудни разпознаването им и този вътрешен конфликт създава тревожност, объркване, дори психопатология. И в идеалният случай – с опитите за актуализиране на способности и цели, и в случая на компромис, в който детето се отказва от организмични импулси, за да удовлетворява родителските условия, тези процеси се извършват при повишено напрежение – за творческо постигане или пък за понасяне на ситуация, в която се опитва да наложи неодобреното желание или го жертва, за да запази любовта – конформизъм, който, неосмислен в бъдеще, би могъл да канализира реализацията на творческия потенциал в подчинение на неврозата (автоагресия, девиантно поведение, депресия и др.).
  • Х. С. Съливан подчертава значението на себевъзприятията, включително желателното „доброто Аз“ и осъдителното „лошото Аз“, поради което, колкото по-интензивна тревожност се изживява в ранна възраст, толкова по-ригидна и екстензивна е тази Аз-система и толкова повече човек се противопоставя на промяната, дори на положителни промени и гъвкавостта, необходима за конструктивен растеж. Този ефект на несъзнавано противодействие се изявява ярко при прилагане на рисувателна методика „Нарисувай себе си“ за предаване на отношението към себе си и изследване на Аз-образа, предложена от Н. Александрова (вж. Минчев, Б. и др., Ръководство за изследване на детето – І част. С., 2000), подходяща за деца от предучилищна възраст и за ученици от първи-втори клас. В рисунката отношението се проектира чрез избора на цветове, чрез посоката и вида на щриха, чрез силата на натиска и чрез езика на тялото в процеса на рисуване.
  • Г. Олпорт не прави разлика между мотивационни и структурни конструкти, а определя личността чрез около 4000 черти като дружелюбие, амбиция, чистота, ентусиазъм и склонност към усамотение, според които всяка личност е уникален сбор от личностни черти, макар че дадена култура предизвиква приблизително сходни модели на приспособяване, които позволяват сравнение между различните хора чрез общи черти. Случаи в психологическата практика са често двете крайности на дадена тенденция. Такава у нас от последното десетилетие на ХХ в. досега се откроява поляризацията по отношение на личностна уникалност – чрез невротичен стремеж човек да се преживява самоцелно като различен от другите по какъвто и да е сравнителен показател или да отличава по този начин детето си от другите, или пък да се изгражда колективна съпротива (в общността) с цел съхранение на етническа идентичност и традиции като реакция на тенденции в модерното време (деца и младежи от малки населени места от небългрски етнически произход са с ниска и базова, и функционална грамотност; отношението към момчетата в тях цели да ги възпитава в себевъзприятие на авторитети, съчетаващо господство, като резултат се наблюдава засилено подлагане на рискове в юношеството, зависимости към наркотици и ангажиране в трафика им и реакция с вражда срещу тези, които най-често са подкрепяли личностното им формиране – техните майки, баби и дядовци; случаите на успешна интеграция на лица от ромската общност чрез образование и включване в продуктивния обществен живот се отличават на фона на колективния стремеж към ранни бракове, базиран вероятно не само на налагане на традициите, но и като предпазна мярка срещу ранния промискуитет за сексуални контакти в условия на необвързаност).

Като представя теорията за психологическото поле, създадена от Курт Левин, М. Е. Рьодер изтъква (Енциклопедия по психология, 1998, 1229, по Cartwright, D., 1951, Lewin, K., 1935), че тя се фокусира на индивидуалните различия за разлика от много теории, които ги пренебрегват. Според К. Левин възприятието на човека за средата се влияе от въздействието на средата и то на свой ред променя последващото възприятие; средата заобикаля човека, но той никога не е част от средата, нито тя е част от него, а съществуват пропускливи граници, чрез които промените в едната страна предизвикват промени и в другата. Човешката психологическа структура на К. Левин е съставена от две основни области – сърцевина, подобна на ядро, съставено от потребности и когнитивни структури, и заобикаляща я част, която е моторно-перцептивна и по допускане осигурява пътя, по който постъпващите събития от психологическата (перцептивна) среда достигат ядрото, както и изходящия (моторен) път, по който потребностите влияят върху средата. Психологическата среда също е съставена от различни области („валентностите“ – привличания или отблъсквания на съдържанието на околната среда като цели или целеви обекти) с повече или по-малко пропускливи граници, а конкретната валентност на дадена област се развива (диференцира) в течение на времето, тъй като развиващият се човек и средата продължават да растат и да се променят. М. Е. Рьодер обобщава, че теорията за психологическото поле е средство за описание, анализ и прогнозиране на поведението чрез определяне на компонентите на векторното поле в определена ситуация и установяване на посоката и интензитета на очакваното движение, но изтъква, че тя „предвижда също промените в човека, които могат да настъпят вследствие на ангажирането му в някакво поведение, както и промените в средата, които могат да придобият или да загубят значимост във и/или за последващо поведение“ (Енциклопедия по психология, 1998, 1230).

Слоестата структура на личността, предложена от Борис Минчев (2014), се състои от пет слоя, концентрично насложени върху вроденото ядро, отвън навътре: социални роли, компетентност, характер, ценностни ориентации, екзистенциални чувства и ядро на личността – Аз.

Според примерите за външния слой, които дава Б. Минчев, касаещи възрастните, може да се отчете, че в детството ролевият репертоар е доста по-ограничен – дете, другарче, брат, сестра, и има възможност той да се разширява в „репетиция“ чрез интензивните сюжетно-ролеви игри. Ако детето посещава детска градина и/или вкъщи му се предоставя възможност да играе, пресъздавайки роли, това е предпоставка да формира способност за влизане в и излизане от роля, за превключване на поведението по съответствие, за преодоляване на фрустрации, когато личното желание се налага да се подчини на ролевата идентичност, и в крайна сметка да стане социално адаптивно, запазвайки идентичността и интегритета въпреки прихождането в различни роли – опит, необходим и за адаптацията в живота при издигане по отношение на социален или кариерен статус или за понасяне на несполуки, преживявани иначе като провали.

За втория концентричен слой – компетентност, която подготвя изпълнението на социалните роли и осигурява качеството на тяхното изпълнение, Б. Минчев посочва: „Глобалното качество на компетентността се оценява като „обща интелигентност“ и е обикновено най-престижното човешко качество“ (Минчев, Б., 2014, 135). В практиката на авторката още сред деца в предучилищна възраст се открояват такива с високо ниво на Аз-ефикасност, чиято компетентност удивлява. Те са сръчни, активни, намират разрешения в трудни за другите ситуации. Като че ли са вътрешно увлечени да се справят чрез поведение, което може да е копирано от родителите, но невинаги.

Поредният слой – характерът, се определя от Б. Минчев като „съставен от генетични заложби, от психодинамичната индивидуалност на индивида и от най-ранните навици, привички и фиксирани установки, които е почти невъзможно да се „отучат“ и съставляват фундамента за привично действие и преживяване“ (Минчев, Б., 2014, 135). Б. Минчев отчита, че трудно могат да се разделят вроденото и най-рано придобитото в психоповеденческите особености на индивида.

Ценностните ориентации са според Б. Минчев „по-рефлексивна подструктура“, в която са събрани преживяванията, свързани с естетически вкусове, размишления върху първичните и производствените ценности на дадена култура, предимно концентрирани върху следните оценъчни реалности: Бог, истина, красота, добро, човек, живот. „Ценностните ориентации са свързани с функционирането на съзнанието, а не се отнасят към сферата на привични действия и преживявания (характера) на индивида. В ценностните ориентации има съзнателен избор и по-висока степен на критичност и самоконтрол при реализация на постъпки, отнесени към някоя от шестте оценостени реалности. Ценностните ориентации служат да произведат текущ смисъл на ситуациите, които човек преживява.“ (Минчев, Б., 2014, 135-136) Наблюденията в психологическата практика показват, че актуализирането на съдържания в този свой личностен слой (самостоятелно или в консултиране) подпомага родителите да намират подходящи думи, с които да направят достъпен за разбиране смисъла на дадена трудност, на даден неуспех, на даден отказ към детето. Лишаването от смислово значение чрез мълчание или чрез неопределителни реплики от типа „Защото така“ или авторитарни – „Защото аз така казвам“, поставят детето „да виси“ в неразбиране и незачитане на неговия Аз. То може да започне да прибягва към психична защита чрез разтваряне в не-Аз или в невротично изпълване на съдържания в своите личностни слоеве по начин, чрез който да извоюва любовта на родителя или в израстването при несполука да се откаже от нея, воювайки срещу този родител и отразявайки поражения в себе си.

Екзистенциалните чувства са слой, в който според Б. Минчев попадат дифузни свойства на опита, преживявани като безкрайни и абсолютни. Като такива той дава за пример: мъчителните преживявания, свързани с творческа и уникална самореализация, с намиране на личен смисъл и предназначение на осъзнаваната и чувствена индивидуалност на субекта; интензифицирани преживявания за онтологическа вина (М. Хайдегер), за свобода, за призвание, за крайност на личното битие, за трагична неизразимост на тънки замисли. Като позитивни тоналности на екзистенциалните преживявания посочва „радост от битието“ (Е. Фром), инсайт, „океаническо чувство“ (З. Фройд), медитиращо съзерцание (будизъм), мистични преживявания (М. Екхарт). „Всички тези преживявания, макар и извиращи от конкретни ситуации, трансцедентират във вечността и безкрайното и реализират надситуативните потенции на индивида, които дават многомерна пълнота на неговото битие.“ (Минчев, Б., 2014, 136)

Изглежда, че в периоди на възрастови кризи (в психологическата практика забележимо при възрастните) или на преживяване на житейски катаклизми съдържанията на този слой ирадиират над по-външните. Хора в подобно състояние споделят, че не са същите, че чувстват обърканост; ако сме ги познавали отпреди, забелязваме занемаряването от тяхна страна на дадена социална роля, загуба на компетентност, притъпяване на черти на характера или впечатление за изменение на личността, борба с противопоставяния в ценностните ориентации, която често е изтощителна, и в крайна сметка – свиване на личностната структура към значения на екзистенциалните чувства и понякога и към утвърждаване или отричане на ядрото – Аза (често наблюдавано при хора в тежка депресия). Тази тенденция корелира с идеята на К. Левин за прогнозиране на поведението чрез определяне на компонентите на векторното поле в определена ситуация и установяване на посоката и интензитета на очакваното движение. Тук можем да я наречем центростремителност на собствената активност към Аза. Може да се породи и реакция срещу него, отказ от своя Аз, идентифицирайки се с някой друг/нещо друго, с не-Аз. Ако в трудна ситуация или на прага на нов възрастов етап личността открие смисъл на преживяването в полза на живота, се наблюдава обратно последователно активизиране и актуализиране на съдържания в по-външните личностни слоеве в рамките на личността.

Ядрото на личността – Аз, според Б. Минчев няма структура, а има само поредица интегративни функции, а като собствена негова функция, директно обслужваща действията и преживяванията на Аза, той посочва волята. „Затова не е преувеличено да се каже, че преди всичко Азът е източник на воля. В зависимост от волевия „ресурс“ на Аза, може да се говори за „силно“ и „слабо“ Аз и това е главното му качество, оправдаващо мястото му (по принцип централно) в личностната структура. Азът е генератор на личностна енергия, която се просмуква в другите пластове и им дава зареденост, устременост и единство.“ (Минчев, Б., 2014, 136)

От тази гледна точка собствената активност отразява личната енергия, която се генерира в Аза. Ако според твърдението на Б. Минчев Азът е източник на воля и според волевия ресурс на Аза може да се говори за „силно Аз“ и „слабо Аз“ (действително илюстриращо се с различни символни признаци в рисунките като проективен метод), то движението на личната енергия, зареждайки другите пластове в структурата на личността, има своята външна видимост и отражение на собствената активност посредством взаимодействията на Аза с реалния не-Аз, представляван от другите и обкръжаващата среда – като физически контакт, като общуване, като отношения, като рефлексия, отразяваща външното влияние в собствените преживявания.

Можем да считаме, че последните са процеси, които Б. Минчев (Минчев, Б., 2014, 138) отнася към макродинамиката на структурата на личността.

 

Проекции на личностната динамика

Според Б. Минчев (Минчев, Б., 2014, 138) на ниво микродинамика горните три слоя (роли, компетентност, характер) изразяват „характера“, а долните два слоя (ценностен и екзистенциален и самото ядро) – „личността“ в тесен смисъл, където „чистата“ личност съвпада с Аза. Според Б. Минчев между „чистата“ личност (Аза) и „характера“ (в широк смисъл) се наблюдава антагонизъм, в основата на който според неговото обяснение като че ли стои доминацията на обема на съдържанията в слоевете – колкото по-масивен е „характерът“, толкова по-трудно е свободното, необусловено действие, с което може да се обясни забавянето на личностното развитие с възрастта, без то да е обречено на спиране.

В противопоставяне с това твърдение за антагонизъм между „чистата“ личност (Аза) и „характера“ (в широк смисъл) би могло да се говори за потенциал за антагонизъм или за конфликт, което предполага, че според условията – взаимодействия със средата на ниво на макродинамиката, такъв конфликт може да се разрешава при възникването му и във времето. Защото, както се самоактуализира ресурсът, така и препятствията в този процес предполагат актуализиране на конфликта между Аза и „характера“. Но житейските възможности, психологическата работа, игрите при децата и свободното рисуване дори допринасят за намиране на разрешения, за уравновесяване на противоположности. Признаци за конфликт на тези личностни зони в рисунката са например: в човешката фигура – голямо Его-Аз във вид на голяма глава, с малки или неразвити крайници чрез пръсти на ръцете и ходила – проекция на преживявания дефицит на компетентност, с „характерово“ изпълнение посредством силата и вида на контура и щриха. Изобразително „чистото Аз“ разкрива ценностните си ориентации чрез общи и лични цветни значения, чрез отношения посредством деформации или декорации, а екзистенциалните чувства и степента на жизнена за Аза сигурност се разкрива, че стабилността и размера на фигурите в жизненото/изобразителното пространство и посредством необходимостта в някои случаи от специфично „самодопълване“ чрез допълнителни фигури. Хармонично отношение между Аза и „характера“ може да се разпознае чрез хармоничните съотношения в личностните проекции във фигурата (и нейните аналози – къщи, дървета и др.) и в цялостната рисунка, а символите на Аза в рисунката, изпълнени старателно, с „даряващи“ детайли – с функционално значение и/или декоративни, говорят за положителен Аз-образ. Силната собствената активност може да „завладее“ цялото изобразително пространство или да е канализирана в нарисувани „действия“ или разказани по-късно в беседата, които са насочени към мечти и цели, с които цялостната личност се ангажира, чрез волята в Аза и посредством характера.

Резонно е твърдението на Б. Минчев (Минчев, Б., 2014, 138), че различните възрастови периоди благоприятстват развитието на определени слоеве от личностната структура и са особено сензитивни към външни влияния, подходящи за някой от слоевете – характерът се развива в първите 5-6 години от детството, социалната компетентност ускорено се натрупва през училищните години, ценностните ориентации се диференцират и фиксират през юношеството (късно тийнейджърство), социалните роли се усвояват и закърняват според изискванията на социалното обкръжение и поради това проявяват по-голяма пластичност, а екзистенциалните преживявания се изразяват мощно в зряла и късна възраст.

Настоящият анализ се ползва и от описанията на Б. Минчев за воля и волеви действия чрез воля-минимум и воля-максимум (Минчев, Б. 2014, 159-161), според които:

  • воля-минимум притежава всеки, който не страда от абулия и е способен на обикновено краткосрочно целеполагане, „волеви действия в широк смисъл на думата“ (по С. Л. Рубинщейн); съвпада с рутинната всекидневна съзнателност и в такъв смисъл всяко съзнателно действие е волево; равнозначна е на „преднамерени“ (на руски „произвольные“) действия; „втъкана в определен начин (форма) на живот и се изразява в бързо съзнателно противодействие на всичко, което разрушава дори детайли от този начин на живот“; върви в една посока с основните навици и привички и ги укрепва.
  • воля-максимум – „волево действие в по-специфичния смисъл на думата“ (по Рубинщейн), развиваща се при постановката и реализацията на големи и перспективни цели, предполагащи ситуации на препятствия и изискващи значителна вътрешна подготовка; свързана е с преодоляване на съществени трудности и в развит вид твори отношенията на индивида към действителността; „Волята е съзнателно-поведенчески процес, чрез който се реализират цели и намерения чрез полагане на усилия в ситуации на трудности и препятствия“ (Минчев, Б. 2014, 161).

Б. Минчев коментира, че целта, усилията и трудностите са необходими и достатъчни условия за протичане на волевия акт. Те следва да встъпят във взаимодействие, за да протече и завърши волевото действие. В това разбиране определя волята като „работен орган“ на съзнанието, защото представлява система от способи за реализация на съзнателната преднамереност (интенционалност). Отчита, че в това разбиране се съдържа допускане, че съзнанието няма самостоятелна подбудителна сила – „Без воля съзнанието би останало чисто разбиране, съзерцание на света, на което му липсва действеност.“ (Минчев, Б. 2014, 161).

Действително подобно впечатление създават лица, които изглежда, че „живеят извън реалността“ или са подвластни на психично разстройство. В горното определение на Б. Минчев обаче се открива смисълът на безволието – защитен отлив от осъзнатост или ранен отказ на незрелия Аз от възможност за разбиращо съзнание, също и състояние при тежки органични дефицити – от нарушения в пренаталното развитие или в по-нататъшния индивидуален живот. Ако можем да твърдим, че безволието би могло да има смисъл, то вероятно в този случай собствената активност „организира“ подсигуряващите действия между индивида и средата (макродинамиката) и между Аза и слоевете над него (микродинамиката), чиито съдържания биват лишени от енергия която се отдръпва центростремително в посока към Аза или се спасява навън – центробежно в не-Аз чрез самоизмамно „изключване“ на Аза с цел изключване на болката и с илюзия за включване, разтваряне, изгубване в „космоса“ на всичко друго.

 

Собствената активност като воля за живот

Оприличавайки динамиката на слоестата структура на личността с динамиката на небесно тяло, Б. Минчев обяснява, че слоевете си обменят енергия и влизат в многообразни взаимодействия. „В слоестата динамика се наблюдават дрейфове, натрупване на напрежения вътре и между слоевете, внезапни „земетресения“, понякога настъпва колапс на слоеве, „взрив“ на някой от слоевете, а дори и на цялата структура. Възможно е ядрото да застине и динамиката да замре, а се случва то да пулсира периодично и да освобождава напреженията, излъчвайки спокойно енергия (дела) в стационарен режим. Както от множество повърхностни феномени може да се съди какво става във вътрешността на небесното тяло, така и по постъпките би могло да се анализира скритата част от слоестата структура на личността.“ (Минчев, Б., 2014, 137)

Метафората на Б. Минчев за динамиката в структурата на личността като тази на небесно тяло обяснява и физичните и химични сили, които по естествен начин произвеждат електрически ток, както между Земята и небето и природни магнитно-полеви взаимодействия. Хората, които вярват в Бог, биха казали, че този „ток“ е божествена искра, а почитателите на материализма в науката биха търсили механизма на „първичния заряд“ така, както през последното десетилетие беше възпроизведен и се изучава лабораторно механизмът на „големия взрив“ в ранното развитие на Вселената.

Можем да допуснем, че собствената активност се зарежда още при зачеването, участва на всички етапи на клетъчното делене, в пренаталното развитие от зародиш до човек, където има едно жизнено ядро – примитивен бъдещ Аз, с воля за живот в активно взаимодействие със средата утроба, която е негова непосредствена среда, но и слой спрямо външната среда. Взаимодействието на личността на майката с външната среда и психосоматичният ѝ и съзнателен контактът с растящото у нея дете придават у него базисно смислообразуване и асоцииране на характера на връзката с майката като личен характер на връзка с живота.

„Общата жизненост е обусловена от едно непрекъснато активно ядро. Поради центрираността на функциите му то трябва да е постоянно активно и в стила, вида и равнището на неговата активност се крият най-мощните личностни ресурси.“ (Минчев, Б., 2014, 138). Точно като стил, вид и равнище ще разгледаме собствената активност в последния параграф на настоящата статия.

Според Б. Минчев на ядрото е присъща личностна и творческа воля, а волевите навици (простите волеви действия) преминават в характеровия слой. „В конкретната ситуация всеки слой се включва с определен „коефициент на участие“ и придава специфично качество на ситуационното преживяване“ (пак там). Б. Минчев счита, че реално слоестата личностна структура се оказва начин на организация на образа на света на индивида, който го прави единен субект. Този ефект на интеграция обаче по-скоро означава, че дезинтеграцията като симптом в състоянията на психоза и в болестта на отделни психични разстройства е по-скоро възможната интеграция за индивида при така формираната организация между Аза, слоевете на непълноценната личност и взаимодействието ѝ със средата, в която участва собствената активност.

 

Параметри на собствената активност

На базата на наблюдения от професионалната практика с множество случаи с проблеми в детското развитие, с несполуки в адаптацията при възрастни и посредством теоретични търсения тук се споделят параметри на собствената активност, които не я лишават от аксиоматичното качеството с „базис на несъмненост“ за психология на развитието, но биха могли да подпомогнат изследването на проблеми и намирането на разрешения за преодоляването им или за намаляване на тежестта им.

Собствената активност е лична енергия, която съпътства човека през целия му живот от зачатието до смъртта. Тя се генерира в Аза. Поради органични и функционални (биологични) дефицити или поради липса на достатъчно изпитания пред усилията волевият ресурс на Аза може да е силен или слаб, поради което се създава впечатление за „силно Аз“ и „слабо Аз“. Собствената активност е винаги достатъчна, за да организира по съответствие оформилия се волеви ресурс в житейското функциониране.

Параметрите на собствената активност се описват в динамиката на справянето на индивида във взаимодействия със средата, при външни и при вътрешни конфликти.

  • Поради минимум двете сили – на външен натиск и вътрешни съпротиви или обратно – на натиск от страна на личностната структура върху средата и нейните обратни съпротиви, собствената активност организира психичния живот временно или трайно центростремително или центробежно (към Аза – за укрепването му или за „скриване“ в него; или с бягство от Аза).
  • Спрямо силите на натиск собствената активност може да организира сили на противодействие, за активно протичане на адаптация или за активна съпротива – задържане (на развитието). Дискретен признак на задържане е дефицитът на времева перспектива (в историите по картини в аперцептивните тестове перспективата е къса, липсва бъдещето, освен в регресивната перспектива на оцеляването героят да бъде нахранен, приютен за сън или удовлетворен с игра).
  • Поради физиологичен дефицит или поради стимулна депривация за изява и формиране на воля – за воля-максимум, волевият ресурс остава слаб и собствената активност поддържа психичната организация като инертна, съответна на „слабото Аз“; дори и при физиологичен дефицит при оптимално стимулиране, каквото е възможно чрез връзката на майката с детето в нея в пренаталния период, и по-късно, ако между детето и нея и други се формира силен волеви ресурс, собствената активност организира психичния живот целеполагащо, съответно по възможностите на „силния Аз“. Собствената активност като енергия е индиферентна към лична и обществена ценностна и морална значимост. Дали целеполагането ще е успешно – просоциално, или антисоциално, зависи от други отражения на значение между отделната психична структура и средата.
  • Собствената активност организира психичния живот при високо или при ниско напрежение в зависимост от значимостта, ценността на предмета на конфликт или на домогване за психичната структура във вътрешен конфлик или в такъв между нея и средата. В състояние на повишено напрежение протичат творческият процес, намирането на решения, изпълнението на действия за постигане на цели, организирането на нападателна или на съпротивителна психическа или физическа защита.

Б. Минчев твърди, че слоевете под характера разгръщат духовни потенции, които нямат пряк ефект върху социалното качество на личността, но подготвят нейната евентуална творческа реализация и общата ѝ одухотвореност от живота. Очевидно според ролята на частите от структурата той също твърди, че биологичните импулси се регулират или привично (характерово) или волево (чрез Аз-активност) и че голямата част от мотивиращите влияния произхождат от Аза и от чертите на характера. „Все пак всеки слой се конструира достатъчно само ако придобие самостоятелна мотивираща сила, т.е. развие собствени мотиви. Така част от мотивацията е съсредоточена, а друга е пръсната в отделните слоеве.“ (Минчев, Б., 2014, 138)

На базата на последното цитирано твърдение и предвид самоактивизиращата се психична организация чрез собствената активност и формиращите функции на средата във взаимодействието с нея може също да се твърди, че доброто стимулиране е това, което инвестира търпение, усилия и грижа за изграждане на съдържания във всички слоеве, с което личността ще разполага и с характерово, и с волево – Аз-активно – регулиране на биологични импулси. При възможности за функциониране в широк социален репертоар или в по-тесен, но с оптимално изпълнение на социалните роли (постигнато във взаимодействието със средата и по пътя на научаването), и при развити компетентности, дори при характерови несъвършенства Аз-образът и самооценката имат възможност да се възстановяват като положителни при различни несполуки и трудни житейски ситуации.

 

Заключение

Предложената тук система от параметри е в начален етап на описание. Нейното прецизиране и отнасяне към варианти на реални проблеми в човешкия живот биха улеснили разбирането на поведения и състояния на човека от бебе до възрастен и ориентирането към посока и методи за подпомагане на развитието, за преодоляване на възрастови кризи, на кризи, породени от чувствителни зони в личностните слоеве, съответно – социално-ролеви, от преживяване на дефицит на компетентности или вследствие на свърхкомпетентост, от особености на характера, ценностни конфликти и кризи, екзистенциални конфликти и кризи и жизненозначими Азови кризи. В този процес от значение е подпомагането на организиращата роля на собствената активност чрез припомняне на съдържания от личностните слоеве, чрез стимулиране отвън на напрежение, чрез предоставяне на оптимални по сила препятствия, които усилват волята в ядрото на личността, което генерира енергия, подаваща жизнен ток на всички структурни нива и на нивото на външните спрямо личността взаимодействия.

 

Литература / Reference

  1. Енциклопедия по психология. (1998). Р. Корсини (ред.). София.
  2. Левкова, И. (2003). Психология на развитието. Шумен.
  3. Минчев, Б. (2014). Обща и възрастова психология. „Веда Словена“, София.
Leave a Reply

Редакционна колегия

Главен редактор
доц. д-р Ася Велева
Редакционна колегия
доц. д-р Валентина Василева
доц. д-р Десислава Стоянова
доц. д-р Виолета Ванева

Издател

Катедра Педагогика, психология и история
Факултет Природни науки и образование
Русенски университет "Ангел Кънчев"
ул."Студентска" 8
7017 Русе
Русенски университет Ангел Кънчев