ne_fourth][/one_fourth]

Abstract: The article examines the fundamental for the present time problem related to the social isolation of people and the subsequent alienation from the environment, group, community, society. Sociocultural and personal factors for social isolation, the causes of alienation and the process of social isolation and deprivation of personality are examined. A special place is given to parental alienation as a problem. Relationships and interdependencies between social isolation, alienation, rejection, deprivation, and parental alienation are presented.

Emphasis is placed on the psycho-social and behavioral profile of the personality in a state of alienation and social isolation and of children in a state of parental alienation. On this basis, approaches and models for socio-pedagogical assistance and support for children and families in the prevention of alienation are derived.

Keywords: social isolation, social alienation, rejection, parental alienation, children, family, sociopedagogical work.

Увод

Свидетели сме на ускорени технологични времена, на човешки прогрес в множество измерения, включващ все по-интензивно интегриране на изкуствения интелект, но и на събития с висока степен на тревожност, които поставят личността в ситуации на особени предизвикателства и създават редица рискови предпоставки за нейното развитие и просперитет. Вследствие на природни, социални и личностни фактори и на специфични обстоятелства, ярко се изявява фундаментален за настоящото време проблем, свързан със социалната изолация на хората и последващото от това отчуждение от среда, група, общност, социум. Животът на човека в общността и чрез общността, го поставя в полето на социалността, на взаимността и взаимопомощта. Развива характеристики като толерантност, дружелюбност, доброта, човечност. Влизайки в ситуации на продължително усамотение, изолация, дезинтегрираност и десоциалност, личността намалява и постепенно губи своите способности за живот в общност, живот с другите и за другите. Започва да губи своята идентичност, да формира качества, които го извеждат от живота на социалното общество и заедно с това развива немалко деструктивни психологически и поведенчески характеристики, стигащи до патологии.

Целта на настоящия анализ е да се направи обследване на феномена социална изолация и свързаните с нея отчуждение, отхвърляне и депривация, като се анализират техните специфични особености и етапно следствие, както и да се изведат факторите и причините за изпадане в състояние на отчуждение и предложат подходи за неговата превенция.

Същност на феномените социална изолация, отчуждение, отхвърляне и депривация

В речник по психология за социална изолация се посочва отделянето, усамотяването на индивиди и групи от населението, с характерен минимален социален контакт и максимална социална дистанция. Като последици от социалната изолация са изведени – трайна неприязън, фрустрация, агресия, депривация на нормално протичащи при други обстоятелства психични процеси (особено на когнитивни и афективни) до патологични промени на личността. Загубата на контакт, вследствие на социална изолация и обедняването на душевния живот, могат да доведат и до невротизиране на личността (Речник по психология, 1989: 174).

Социалната изолация има своя естествен процесуален ход, свързан с отчуждение и отхвърляне. Социалната изолация е едно от първоначалните състояния, водещи до отчуждение. В Енциклопедичен речник по социология за отчуждение се посочва: „обществено отношение на човека или на дадена социална група към обществото като цяло или към някаква негова институция, изразяващо се в отделянето на резултатите от дейността на хората от самите тях, при което тези резултати започват да се проявяват като самостоятелна, външна, чужда, враждебна по отношение на тях сила. Хората я възприемат като нещо извън тях, но тегнещо върху тях“ (Енциклопедичен речник по социология, 1997: 327). В психологически аспект отчуждението е: „преживяване на собствения Аз или на части от тялото като чужди, понякога дори и околния свят се възприема като чужд, несъответен на действителността…“ (Речник по психология, 1989: 348). В авторския речник по психология на Любен Десев за отчуждение се приема: „превръщане на продуктите на човешката дейност, човешките способности и свойства в нещо независимо от човека, господстващо над него“. Посочва се, че „отчуждението се проявява като стихийност на общественото развитие, като безпомощност на човека пред обществените сили и неговото отрицателно отношение към определена група, колектив, общество, при което не се чувства реална нужда да поддържа социални връзки и се избягва поемането на социални ангажименти или задължения“ (Десев, 2010: 326). Естествен резултат от отчуждението са депресията и регресията на психически страдащия човек (Десев, 2010: 325). При такива случаи е нарушена способността за социална адаптация към условията и изискванията на социалната среда. Отчуждението се среща също при състояния като изчерпване и психопатия и др. (Речник по психология, 1989: 348). Психозите, според Световната здравна организация, са „…болестни състояния, при които разстройствата на психическите функции затрудняват значително разбирането и изпълняването на изискванията на всекидневието и връзката с реалността“, тук могат да бъдат включени и всички неврози и реактивни процеси (Речник по психология, 1989: 427).

Според М. Сиймън, характерни състояния, свързани с отчуждението, са:

– Безсилие – ниска степен на очакване, че собственото поведение може да контролира правото на лична или социална награда.

– Безсмисленост – чувство за неразбираемост на обществените работи и събития.

– Безнорменост – висока степен на очакване, че обществено неодобрявани начини на поведение са необходими за постигане на дадени цели.

– Ценностна изолация – отхвърляне на общоприетите в обществото ценности.

– Социална изолация – ниска степен на очакване на индивида за включеност и социално приемане, изразено в чувство на самота или отхвърляне (Енциклопедичен речник по социология, 1997: 327).

Може да се каже, че социалната изолация, при каквито и да било обстоятелства, води до високотравмиращи и понякога необратими поражения върху личността, върху нейната психика, поведение и мотивация за продуктивност и успехи. Степента на нейната продължителност и обвързаността й с предпазване от деструктивни обществени процеси и модели на поведение, както и поради лични и житейски травми и природни катаклизми, осезаемо тласкат личността в състояние на трайно отчуждение, а когато тези процеси са свързани и с отхвърляне от личност, семейство, група, общество, то проблемите се развиват с дълбока деструктивна стойност както за самата личност, така и за обществото.

Причинно-следствена връзка с отчуждението, както стана ясно, има явлението отхвърляне. За отхвърляне се приема: „отблъскване, отрицателен избор; изключване, изоставяне, изолиране на дете, болен или стар човек“ (Десев, 2010: 325). Изследванията сочат, че за разлика от детето, което е обичано, расте и се развива с чувство на сигурност в семейството, отхвърленото се чувства подценено, виновно за всяка своя неразбираема за него грешка и реагира съобразно темперамента си – пасивно или агресивно, бунтарски. При възрастните отхвърлени болни и стари хора, изолирани в старчески дом или обречени на самота в домовете си, се наблюдават прояви на безразличие и неотзивчивост, като понякога понасят подигравателно и агресивно отношение (Десев, 2010: 325).

Друг феномен, с отношение към социалната изолация, е депривацията. За депривация се приема „психическо състояние на човека, лишен от определено благо – сън, сензорна стимулация и пр.; въздържане от импулсивни реакции при преживяване на дълбока скръб, напр. при загуба на близък човек при смърт (Десев, 2010: 116). Депривацията се разглежда в психологията на възприятието като състояние на крайна изолация от дразнители, при която до голяма степен отпада външната регулация на психичните процеси и особено на възприятието, като доминиращи стават вътрешноорганизмичните условия и може да се стигне и до халюцинации (Речник по психология, 1989: 97). От гледна точка на генетичната психология, депривацията е лишаването от майчински грижи и последствията от това. Съобразно теорията на Дж. Боулби, по-продължителното отделяне на малкото дете от майката има тежки и дълготрайни отражения върху развитието на характера в по-късен период от развитието на детето, които зависят от продължителността на периода на влияние на даден фактор. Следствията, от своя страна, се различават по вид, тежест, трайност и зависят от количествените и качествените различия в полаганите до тогава грижи за детето. В следствие от различните липси, най-често страдат някои интелектуални процеси като реч, абстрактно мислене, социалното поведение и особено способността за постигане на дълбока емоционална свързаност с друг човек и за контрол над импулсите за постигане на по-висши цели (Речник по психология, 1989: 98). За по-сериозно лишаване от майчини грижи се говори в следните случаи: когато детето е отделено от майка си или от жената, която трайно замества майката и бъде дадено в детско заведение, където майчините грижи не се заместват задоволително; когато детето претърпява честа смяна на лицето, изпълняващо ролята на майката; когато детето получава недостатъчно грижи от майката или заместващото я лице и не намира компенсация при други лица (Речник по психология, 1989: 98).

Характерните признаци на сензорната изолация (напр. от 3 до 36 часа) и на сънната депривация са: сънливост, загуба на чувство за реалност, раздразнителност, тревожност, което може да стигне до паника, зрителни, слухови или кинестетични халюцинации. Ранната сензорна депривация, свързана с липсата на зрителна стимулация, предизвиква анатомични и биохимични промени в мозъка, чието коригиране изисква понякога седмици (Десев, 2010: 116). Изследователите сочат, че от променливите, които влияят най-силно върху вида и размера на различните разстройства, най-голямо значение има възрастта на детето в началото на депривацията, тъй като тя определя не само степента, но и вида на разстройството. При сериозно занемаряване на детето още в началото на първата му година, особено през втората и при положение, че продължи до третата, се уврежда дълбоко и трайно както интелектуалното, така и социалното му развитие. При положение, че сериозното и продължително занемаряване настъпи във втората година от живота на детето, страда осезаемо личностното му развитие, като изоставането в общата интелигентност може да се навакса. Ако често се сменя грижещото се за детето лице, се уврежда преди всичко способността му за емоционална привързаност. Може да се каже, че колкото по-рано през първата година започнат дейностите по компенсация на негативните психични последици от депривацията и колкото по-късно след първата година е настъпило занемаряването на детето, то изгледите за благополучно излизане от ситуацията са по-големи (Речник по психология, 1989: 98).

Фактори за социална изолация и отчуждение

Вследствие влиянието на различни природни, социални и човешки фактори, водещи до социална изолация, личността излиза от активната позиция на гражданин и работещ човек, като част от общността и семейството. Отчуждението засяга всички области на обществения живот, но се проявява по специфичен начин във всяка една от тях. Според Анна Михайлова, чрез социологическия подход могат да се изяснят особеностите на отчуждението в цялост, да се анализират социалните условия на неговата поява и да се разкрият социалните връзки, чрез които то влияе върху индивидите и обществените групи. Чрез отчуждението могат да се изяснят резултатите от тези въздействия върху личността – промените в нейните ценностни системи, интереси, потребности, социални връзки, прояви и поведение (Енциклопедичен речник по социология, 1997: 328). Състоянията на личността, в следствие на изолацията и отчуждението, се определят от две групи фактори: личностни и социокултурни. Личностните са свързани с различни психични установки, защити и съдържания, като представи, идеи, изживявания и др., както и със смисъла и ефекта на социалните въздействия. Тези въздействия и съдържанието на базовото състояние на личността, определят различен тип реакции на организма, което предопределя състоянието и изявата на специфичното проявление на въздействието. Социокултурните фактори са свързани със статуса на личността в семейството и в обществото, моделите на оценяване, концепциите за личностно развитие и възпитателния идеал (Дайър, 1997: 10-11). По този начин факторите имат мощно въздействие върху избора на човек, най-често не достатъчно осъзнат, да заживее в изолация. Когато се колаборират различни такива фактори, то вида и степента на изява в поведението и състоянието на човек е с неясен параметър и неизвестен характер.

Особено травматично е отчуждението, което се реализира в семейството. Именитият български психолог Генчо Пирьов определя отчуждението в семейството като последица от обективни и субективни обстоятелства, които могат да имат временен или постоянен характер. Към обективните условия той извежда (Пирьов, 1999: 101-104):

– ограничени жилищни възможности – липса на достатъчно пространство за самостоятелни занимания, за игра, за подготовка на домашните задачи и др. и последствията за възпитанието от това;

– ограничени финансови средства – което води до ограничаване на възможностите за образование, приобщаване към културните и духовните ценности, както и до нарушаване на добрия тон, възникване на недоразумения и пр.;

– професионална и обществена ангажираност на родителите и създадения от това дисбаланс при изпълнението на семейните роли;

– нарушение на нормалната психологическа атмосфера в семейството – водеща причина за това е изгасването на емоционалната връзка между родителите, което може да достигне до пренебрежение и омраза.

Към субективните условия изследователят коментира (Пирьов, 1999: 101-104):

– различия в темпераментите, възгледите и начина на живот на партньорите, т. е. в стила на живот и свързаните с това отношения към труда и социалните връзки;

– морални критерии и културно равнище на семейството – наличие на интереси към културните ценности и участие в тяхното създаване;

– културни взаимоотношения – изразяване на прояви на учтивост, толерантност, внимателно отношение към другия и пр.

Типове отчуждение

Съществуват няколко типа отчуждение в семейството със съответните причини за това:

– Отчуждение между съпрузите – изразява се в постепенно охлаждане на емоционалните връзки, загуба на общи интереси и стремежи, затваряне в себе си, развиване на враждебни отношения.

– Отчуждение от децата – загуба на интерес към техните прояви, загуба на здрава основа във възпитанието, свързана с взаимна любов, като последствията са депривация при децата и/или търсене на възможности от тяхна страна за общуване в други среди, много често рискови.

– Отчуждение между семейството и другите семейства и обществените формации – нарушава се пълноценния живот на семейството; намаляват възможностите за изпълнение на възпитателните и обществените функции; намаляват приятелските и роднинските връзки, които могат да съдействат за решаване на възникнали проблеми, както и връзките с обществените и културните институции, допринасящи за обогатяване на семейството с нова информация (Пирьов, 1999: 104-105).

Когато говорим за проблеми при децата, свързани с отчуждението, неминуемо подхождаме към обследване на семейната среда, тъй като отчуждението е пряко отражение на проблеми в нея. Въз основа на своите наблюдения, д-р Рос Кембъл специалист по педиатрия и психиатрия, констатира една обща причина за проблемите при тийнейджърите, която може да бъде и основна препратка към отчуждението, а именно – чувството, че родителите им не ги обичат и не се интересуват от тях (Кембъл, 1996: 14). Някои от причините за формирането на ниска самооценка, несигурност, а оттук и за отчуждение при децата, са обвързани с родителите. Такива случаи могат да бъдат при: прекалено критични родители; значителна загуба в детството (смърт на родител или развод); малтретиране; алкохолизъм или злоупотреба с наркотици; пренебрегване; отхвърляне; свръхзакрила; свръхугаждане (Борн, 2021: 391-393).

При отхвърлящи родители емоционалната среда е хладна, застинала, възпитателните модели са лишени от здрав смисъл, а отношението към децата е враждебно, пренебрежително и незаинтересовано. Една от характеристиките на отхвърлящите родители е, че те не изпитват радост от емоционална близост с децата си и по ясен начин показват, че не желаят да ги занимават с каквото и да е. Също така не проявяват толерантност в отношенията, взаимоотношенията им се свеждат до команди, избухвания, оттегляне от живота на семейството или участват в стереотипни семейни дейности, без да се ангажират истински и най-важното за тях е „да бъдат оставени на мира“ (Гибсън, 2020: 91).

Първооснова за отчуждението към децата е отчуждението между самите родители, което може да се дължи на редица причини, както споделя от своя опит психолога Ирена Кирова – изневяра, растящо недоверие, липса на комуникация, борба за власт, работохолизъм, семейно насилие, финансови проблеми и т.н. Родителското отчуждение се изразява в постепенно охлаждане на чувствата между партньорите, загубване на общите интереси, оттегляне в собствения свят, нежелание да се преговаря по никакви теми, нежелание за признаване на грешки, като с времето проблемите се надграждат, а партньорите все повече се отдалечават. Децата, като част от семейната система, усещат растящото отчуждение между своите родители и проявяват състояния, като: отричане, засилена тревожност, затваряне в себе си, гняв и всичко това премесено с огорчение и чувство за вина (Киркова, 2021: 33-34).

Родителското отчуждение се дефинира като термин и като синдром. Като термин включва предумишлени родителски злоупотреби и/или пренебрегване, както и значителни дефицити в състоянието и функционирането на отхвърления родител, които не могат да се приемат като злоупотреба. Като синдром обхваща група симптоми, които се проявяват заедно в поведението на детето и се проявява в лека, средна и тежка степен със съответните индикатори за това. За първи път синдромът на родителско отчуждение е определен от професора от клинична психиатрия в Колумбийския университет Ричард Гарднър през 1985 г., според който „детето, в контекста на родителските конфликти, поглъща изцяло негативните чувства и критицизма на единия родител спрямо другия“, като „…не е задължително критиките на отчуждаващия родител да са неоправдани или преувеличени. Той може да отчужди децата от другия и чрез усилено натякване на грешките му, които са реални и доказуеми.“ Белег за реализирането на родителското отчуждение като синдром е комбинацията между родителското влияние и активния принос на детето при очернянето на другия родител (Киркова, 2021: 10-12).

Психо-социален и поведенчески профил на личността в състояние на отчуждение и социална изолация и на деца в състояние на родителско отчуждение

Едни от най-болезнените чувства и форми на дистрес са вината и безпокойството. Те се транслират и към състоянията, които изпитва личността, изпаднала в ситуация на социална изолация. Вината се свързва с нещо, което е извършено или е пропуснато да бъде извършено, а безпокойството с нещо, което би могло да се извърши. Чрез вината настоящите моменти произтичат в демобилизация, като резултат от минало поведение, а безпокойството е средство, което демобилизира личността по отношение на събитие в бъдещето и често е нещо, над което човек няма власт. При самоналожена вина човек е демобилизиран от постъпки, които е извършил неотдавна, като те не са непременно свързани с детството като реакции спрямо външни стандарти и старание да се угоди на отсъстващ авторитет, а като резултат да се отстояват самоналожени норми, които личността не приема, но признава на думи (Дайър, 1997: 122-127). Социалната изолация се свързва и с гнева. Гневът е демобилизираща реакция, проявяваща се, когато определено очакване не се изпълни, като той приема формата на ярост, враждебност, досада или раздразнение (Дайър, 1997: 267-270). Той може да се приеме като заучена реакция спрямо фрустрацията, като резултат от мисълта, която може да се овладява целенасочено и да се транслира в друга посока.

Социално отчуждение при децата обикновено се реализира на по-късен етап от живота им, когато настъпва осъзнатостта. Първоначалната форма, която го предпоставя е родителското отчуждение и то не само при развод, а и при конфликтни отношения в семейството. При такива случаи се проявяват мощни травмиращи чувства и усещания при подрастващите, които бележат цялостното им развитие. Английският психотерапевт, психолог и изследовател Линдзи Гибсън въз основа на своя практически опит и наблюдения извежда тезата, че когато родителите отхвърлят или емоционално пренебрегнат децата си, те често израстват, очаквайки същото отношение от всички други хора и нямат увереността, че някой би бил истински заинтересован от тях. Вместо да се насочат към себе си и към своите желания, ниското им самочувствие ги прави плахи и неспособни да претендират за внимание. Притесняват се, че натоварват другите със своите нужди и очакването, че може да бъдат отхвърлени отново, съдейства самозатварянето, като още повече се развива емоционалната самота, оттеглянето от взаимоотношенията, вместо активно ангажиране с промяната (Гибсън, 2020: 33-34). Такива деца се изживяват като бреме, като дразнители, което ги кара да изпитват още по-голяма несигурност и страх да се борят за интересите си (Гибсън, 2020: 100). Според изследователката, отхвърлянето от родителите не винаги води до липса на самоувереност, например по-устойчиви личности, които успяват да са достатъчно силни, може да постигнат успехи в кариерата, признание от общността, да намерят емоционално зрели партньори и да се радват на пълноценни семейства. Но въпреки, че емоционалните им потребности са удовлетворени, травмата от детството продължава да ги преследва под формата на тревожност, депресия и кошмарни сънища (Гибсън, 2020: 36).

При липса на емоционална близост се поражда усещане за самота и при децата, и при възрастните. Изпълнените с внимание отношения, в които може да се намери опора, са основата на усещането за сигурност. Емоционално незрелите родители обикновено се чувстват некомфортно в отношения на дълбока близост. Отхвърлянето на децата от тяхна страна може да има тежки последици за увереността на подрастващите и за по-късните им взаимоотношения. Това се дължи на обстоятелството, че човек е склонен да възпроизвежда стари, фрустриращи модели на поведение, след което да се самообвинява, че не е щастлив. Дори и да успее в живота, когато някой е бил емоционално отхвърлен в детството, не може да заличи напълно в съзнанието си следите от отсъствие на родителска близост в детството. Но, ако бъде осъзнато как емоционалната незрялост на родителите е белязала детето, по-лесно ще може да се избегне повторяемостта на стари модели на поведение (Гибсън, 2020: 38) и да се продължи напред с нова визия и светоусещане.

Децата, които страдат от родителско отчуждение, проявяват специфични проблеми, като: гняв, неконтролирано поведение, липса на самочувствие и самоуважение, вкопчване в отчуждаващия родител, развиване на страхове и фобии, депресия и мисли за самоубийство, нарушения на съня, хранителни проблеми, образователни проблеми, енуреза и енкопреза, саморазрушително поведение и злоупотреба с психоактивни вещества, натрапчива невроза, тревожност и пристъпи на паника, проблеми със сексуалната идентичност, трудности със социализацията, силно чувство за вина (Киркова, 2021: 64-66). Когато се реализира продължителност и системност при родителското отчуждение, се констатира симптоматика, развиваща отчуждението като синдром – Синдром на родителско отчуждение (СРО). Характерни признаци за това са (Киркова, 2021: 36-39):

– Детето е отчуждено от единия родител и се превръща в активен участник в кампанията по очерняне и омаловажаване на другия родител-мишена.

– Изказваните причини за отхвърлянето на родителя-мишена често са слаби, неоснователни и абсурдни.

– В ненавистта към отхвърления родител липсва амбивалентност, която е типична за нормалните човешки отношения.

– Детето твърди, че решението да отхвърли родителя-мишена е лично негово, като в случая се реализира „феномена на независимото мислене“ (непряко внушение от родителя-програматор).

– Детето механично подкрепя отчуждаващия родител.

– Детето не чувства вина и срам за отношението си към мразения родител.

– Интернализираните сценарии са налице, изявленията на детето отразяват теми и терминология, присъща на отчуждаващия родител.

– Ненавистта се разпространява и към други членове на семейството и/или приятелския кръг на родителя-мишена.

Този профил сериозно деформира родитело-детските отношения и дава траен облик на светоусещането на детето, като поведението е възможно да достигне до прояви на висока тревожност, фобии, житейска дезориентираност, нерешителност, социална дезадаптация и прочие. Родителското отчуждение води след себе си множество проблеми и житейски несполуки за крехката детска психика. То благоприятства степента на негативно въздействие на социалните и случайните природни фактори като деструктивни, демобилизиращи и деградиращи личността на младия човек.

Подходи и модели за социалнопедагогическа помощ и подкрепа на деца и семейства за превенция на отчуждението

Като превантивна мярка за отчуждението на децата от родителите е здравата, предвидима и развиваща семейна среда. Тук характеристики като сигурност, толерантност, съблюдаване на лични, семейни и обществени граници са от съществено значение за осмислени отношения, роли и функции в семейството.

Английският специалист за работа със семейства д-р Рос Кембъл извежда следните важни условия, подпомагащи ефективните отношения в семейството:

– Здрава съпружеска връзка – всяко дете се нуждае от родители, чиято съпружеска връзка е стабилна и основана на уважение, обич и добро общуване (Кембъл, 1996: 17-20).

– Безусловна любов – да се обича детето въпреки всичко, независимо как изглежда, как постъпва, какви са неговите предимства, наклонности и недостатъци – това изгражда здравата връзка между родители и деца; безусловната любов може да предотврати меланхолията, вината, страха и несигурността от чувството за нежеланост (Кембъл, 1996: 29-30).

– Съсредоточено внимание – да се обърне внимание на детето, когато то има нужда; да се изрази недвусмислена заинтересованост към него, така че то да знае, че може да разчита на родителската загриженост, оценка и неизменно уважение; да усеща, че то е за тях най-важната личност на света (Кембъл, 1996: 37).

– Зрителен и физически контакт – да се присъства естествено и непринудено в ежедневието на детето; да се запълни емоционалния му резервоар – по този начин то няма да се притеснява от самотата или от присъствието на други хора, ще общува с лекота с околните, ще се радва на тяхното уважение, което е отправна точка към формиране на личностно самоуважение (Кембъл, 1996: 53-54).

– Интелектуална подкрепа – да се научи детето да разсъждава трезво, да има ясно мислене и точна представа за света такъв, какъвто е; да взема разумни и обосновани решения; да се развива социално; да стане зряла личност; да има силна, съдържателна и трайна вяра и добра ценностна система; да мисли логично и последователно (Кембъл, 1996: 119-120).

– Духовна подкрепа – да има оптимистични, насърчителни и положителни предизвикателства от възрастните – днешните младежи много често споделят песимистично настроение, свързано с безнадеждност, безпомощност и безсилие, но е известно, че убежденията и настроенията на младите отразяват убежденията и настроенията на възрастните, като взаимстват от тях депресията, меланхолията, безнадеждността и отчаянието (Кембъл, 1996: 129-132).

В България закрилата на децата от родителско отчуждение се реализира чрез дейностите, регламентирани в системата за закрила на детето. На национално равнище това са Държавна агенция за закрила на детето и Министерството на труда и социалната политика с Изпълнителните агенции за социално подпомагане и за качество на социалните услуги, както и Дирекциите „Социално подпомагане“ на областно и общинско равнище. Като орган по закрила на детето и структура към Агенция за социално подпомагане, Дирекциите осъществяват текущата и практическа дейност по закрилата на детето чрез Отделите „Закрила на детето“, като: осигуряват за децата, отглеждани в семейна среда, педагогическа, психологическа и правна помощ на родителите или на лицата, на които са възложени родителски функции, по проблеми, свързани с отглеждането, възпитанието и обучението им; насочват ги към подходящи социални услуги в общността; консултират и информират детето; осигуряват съдействие по въпроси, свързани със социалното подпомагане и социалните услуги; проучват индивидуалните възможности и интереси на детето и го насочват към подходящо учебно заведение и форми за ангажиране в свободното време. Също така могат да предприемат мерки за закрила извън биологичното семейство, като: настаняване на детето в семейство на роднини и близки; в приемно семейство; в услуги от резидентен тип. Провежда се целенасочена социална работа за справяне с конфликти и кризи в отношенията, консултиране и информиране[1].

У нас се изпълнява конкретна методика по закрила на децата от родителско отчуждение – Методическо указание за работа по случай на деца в риск от родителско отчуждение[2]. Тук е необходимо да се отбележи, че тълкуването на родителското отчуждение в тази методика се свързва със състоянието на детето при развод и/или при отвличането му от единия родител и непредоставянето на възможността на другия да общува с него. Тези социални проблеми са сериозна травма за детето, но може да се каже, че не изчерпват всички случаи на родителско отчуждение, което е необходимо да се има предвид при пряката работа на специалистите.

За да се помогне за разрешаване на СРО, според Р. Гарднър съдът и терапевтът е необходимо да си партнират и тогава успехът в работата ще бъде с най-голяма вероятност, тъй като терапевтът няма силата на съда, а съдията няма уменията на терапевта, нито възможността да работи в дълбочина със СРО в семействата. Също така, съдията не може да осъзнае колко опасно е отчуждаването за детето. Адвокатите са призвани да защитават интереса на клиентите си, а не на участниците в конфликта СРО, макар и да са едни и същи като лица, то ролите, които изпълняват, са различни. Терапевтите, от своя страна, могат да анализират в дълбочина проблема, да помогнат на семейните членове да го погледнат отвътре и от гледна точка на всички страни, могат да препоръчват и действия. Затова най-успешна би била работата при симбиотично взаимодействие между двете инстанции (Киркова, 2021: 67). При родителско отчуждение като основна задача на специалистите Л. Гибсън определя, да помогнат на емоционално отхвърлените или пренебрегнати деца да осъзнаят дълбоките травми, нанесени им от родителите, да ги окуражават да понесат тревожността при въвличането им в нови начинания, с повече общуване и близост с хората, които могат да им съдействат да се почувстват по-добре (Гибсън, 2020: 36), както и да разберат, приемат и трансформират преживяванията си.

За овладяване на ситуацията с родителското отчуждение и социалната изолация, въобще, е от значение да се развива емоционалната и социалната интелигентност у родителите и децата. В своето изследване „Новата социална интелигентност“ Даниъл Голман коментира, че социалните параметри на човешкия мозък се припокриват с неговите емоционални центрове и базирайки се на резултатите от изследванията на Лабораторията за афективна неврология към Университета Уисконсин, посочва, че всички емоции са социални, няма как да се отдели причината на една емоция от света на човешките контакти, тъй като социалните взаимодействия движат емоциите (Голман, 2010b: 119-120). Д. Голман изтъква, че емоционалната интелигентност се вписва в контекста на социалната интелигентност, а като компоненти на социалната интелигентност определя: социалния усет, това, което човек долавя у другите и социалните умения, начините, по които той се възползва от непосредствено осъзнатото. Социалният усет включва: първична емпатия (споделяне на чувства и невербални сигнали), настройка (внимателно изслушване и съобразяване с другия), емпатична акуратност (вникване в неговите мисли, чувства и намерения) и социални познания (изградена представа за начините, по които функционира социалния свят). Социалните умения, изградени на базата на социалния усет, са свързани със: синхронизация (плавно и отмерено въздействие на невербално ниво), самопредставяне (ефективна презентация на личния свят), влияние (формиране на резултата от социалното въздействие), активна съпричастност (съобразяване с потребностите на другия и предприемане на съответни действия) (Голман, 2010b: 120-121). Изследователят определя като емоционална интелигентност възможността човек да мотивира себе си, да проявява постоянство в трудни моменти, да контролира импулсите си, да отлага възнаграждението на усилията си, да регулира настроенията си и да не позволява тревогата да пречи на мисленето, да проявява съпричастност и да живее с надежда (Голман, 2010a: 57). Емоционалната интелигентност включва: познаване на собствените емоции и тяхното управление, самостоятелно мотивиране, признаване на емоциите на другите, стабилни връзки (Голман, 2010a: 68-69). Именитият американски изследовател и практик в областта на семейната терапия Вирджиния Сатир констатира, че малко родители са развили в достатъчна степен своята емоционална власт, за да могат да проявят толерантност, още по-малко я развиват в своите деца и още по-неприемливо е, че тя силно се подтиска, поради незнание. Много полезно би било, ако възрастните разполагат с повече познания за това, как да използват по по-продуктивен начин своята емоционална власт. Тогава те ще бъдат по-склонни да прилагат съответни средства за развитието й в своите деца (Сатир, 1996: 340-341).

Стивън Кови, авторитет в областта на лидерството, семеен експерт, учител и организационен консултант, утвърждава определени взаимодействия в семейството, съдействащи ефективността в семейните интеракции (Кови, 2020: 470-471), като:

– „Бъдете проактивни.“

Семействата и техните членове са отговорни за собствените решения. Имат свобода да избират, изхождайки от принципите и ценностите си, вместо от моментното настроение и обстоятелствата. Развиват и използват четирите уникални човешки дарби – самосъзнаване, съвест, въображение, независима воля и реализират подхода „отвътре – навън“, за да предизвикат промяна. Сами избират да не бъдат жертва, да не реагират първосигнално и да не обвиняват другите.

– „Започвайте с идеята за края.“

Семействата създават собственото си бъдеще с помощта на мислена визия и цел. Не живеят ден за ден, без ясна цел пред себе си. Най-висшата форма на умствено творение е усещането за мисията на брака и семейството.

-„Първите неща – първи.“

Семействата се организират и действат около най-важните приоритети, изразени в изявленията им за лична мисия и мисия на брака и семейството. Определят време за цялото семейство и за редовни индивидуални срещи помежду си. Водят се от целта, а не от моментните си планове и външните сили.

– „Мислете „печеля – печелиш“.“

Членовете на семействата мислят с нагласата за взаимна полза и държат на подкрепата и взаимното уважение. Мислят взаимосвързано – „ние“, не „аз“.

– „Стремете се първо да разберете, а след това да бъдете разбрани.“

Членовете на семейството се стараят първо да изслушат, с намерението да разберат мислите и чувствата на другите, а след това да изразят ефективно собствените си мисли и чувства. Благодарение на разбирането, те изграждат дълбоки отношения на доверие и любов. Дават полезна обратна връзка. Не крият това, което имат да кажат, но и не настояват първо да бъдат разбрани.

– „Синергизирайте.“

Членовете на семейството разчитат на индивидуалните и общите силни черти. Уважават и ценят различията помежду си, защото знаят, че цялото е повече от сбора на частите. Изграждат обща култура на решаване на проблеми и възползване от възможностите. Подкрепят семейния дух на любов, учене и принос. Не правят компромиси, нито се задоволяват с елементарно сътрудничество, а се стремят към творческо сътрудничество.

– „Наточете триона.“

Семейството повишава собствената си ефективност чрез редовно лично и семейно обновление в четирите основни области на живота: физическа, социално-емоционална, духовна и умствена. Създават традиции, които подхранват духа на семейно обновление.

Съществуват немалко подходи за работа по превенция на отчуждението и социалната изолация. Важен такъв е на Маршал Розенберг, работил с именития Карл Роджърс и посветил живота си на разработването на нов метод за общуване, който помага на човека да се освободи от насилието и агресията по мирен начин и да заздрави професионалните и личните си отношения. Същността на този метод се основава на определени езикови и комуникационни умения, които помагат да се запази човечността и в най-тежките моменти, като се посочват начини как да се промени изразяването и изслушването на другите. Методът дава визия и насоки как човек да се изразява искрено и ясно и как с уважение и емпатия да обръща внимание на другия (Розенберг, 2019: 17). Четирите компонента на метода „ненасилствена комуникация“ са свързани с:

– Наблюдения – неутрално описание на събитията, които се наблюдават и се отразяват на благосъстоянието на човека.

– Чувства – изясняване на чувствата, които се изпитват във връзка с нещата, които се наблюдават.

– Нужди, ценности, потребности – изясняване на нужди, ценности и потребности, които пораждат чувствата у човека.

– Молби – конкретни действия, за да се направи животът по-добър (Розенберг, 2019: 20-21).

Заключение

Обобщавайки анализите, свързани с явлението „социална изолация“ и свързаните с него феномени, може да се направят следните изводи:

– Социалната изолация е деструктивно явление, което води до сериозни личностни, психологически и поведенчески нарушения и формира дефицити и деструкции в отношенията с хората и в различните среди.

– Социалната изолация е механизъм, който се реализира след изявени форми на отчуждение, отхвърляне и депривация.

– Родителското отчуждение е предпоставка за социално отчуждение при децата и за порасналата личност.

– Травмите от родителско отчуждение могат да се предотвратят чрез целенасочена работа по развиване на емоционалната и социалната интелигентност при децата.

– За да се отгледат и възпитат емоционално и социално интелигентни деца, е необходимо да се развие емоционалната и социалната интелигентност при родителите. Това би предотвратило състояния на родителско отчуждение.

– Ефективните способи за комуникация между родители и деца преминават през формите на осъзнато общуване, базирано на ненасилствената комуникация.

Перспективата за ограничаване на социалната отдалеченост, индивидуализирането в живота и дейностите и минимизирането на контактите между хората, е добре да бъде съпроводена с насърчаване на ефективни форми на комуникация и взаимодействия от нов тип чрез активното участие на човека като фактор в своя живот, с неговото активно мислене, емоции, желания и воля. Близката връзка с природата и другите хора, споделянето на позитивни мисли, емоции и преживявания, поддържа съпричастността, взаимоприемането, взаимопомощта и толерантността, развива човешката същност, като регулатор в отношенията и гарантира запазването на психо-социалното здраве на хората и тяхната идентичност.

ЛИТЕРАТУРА

1. Борн, Ед. (2021). Наръчник за работа с тревожността и фобиите. София: Изток – Запад.
2. Гибсън, Л. (2020). Порасналите деца на емоционално незрели родители. Как да преодолеем травмата от липсата на близост и подкрепа в детството. София: Изток – Запад.
3. Голман, Д. (2010а). Емоционалната интелигентност. София: Изток – Запад.
4. Голман, Д. (2010b). Новата социална интелигентност. София: Изток – Запад.
5. Дайър, Уейн. (1997). Вашите слаби места. София: Наука и изкуство.
6. Десев, Л. (2010). Речник по психология. София: Булгарика.
7. Енциклопедичен речник по социология. (1997). Съст. Н. Тилкиджиев. БАН, Институт по социология. София: М§М.
8. Кембъл, Р. (1996). Тийнейджърът – как да го обичаме истински. София: Нов човек.
9. Киркова, И. (2021). Синдром на родителското отчуждение. Варна: Българска школа за психоанализа.
10. Кови, Ст. (2020). Седемте навика на високоефективните семейства. София: Кибеа.
11. Пиров, Г. (1999). Психология на семейството. София: Веда Словена – ЖГ.
12. Речник по психология. (1989). София: Наука и изкуство.
13. Розенберг, М. (2019). Общуване без агресия. Наръчник по ненасилствена комуникация. София: Кръгозор.
14. Сатир, В. (1996). Да преоткрием семейната хармония. София: Наука и изкуство.

REFERENCES

1. Born, Ed. (2021). Narachnik za rabota s trevozhnostta i fobiite. Sofiya: Iztok – Zapad.
2. Gibsan, L. (2020). Porasnalite detsa na emotsionalno nezreli roditeli. Kak da preodoleem travmata ot lipsata na blizost i podkrepa v detstvoto. Sofiya: Iztok – Zapad.
3. Golman, D. (2010a). Emotsionalnata inteligentnost. Sofiya: Iztok – Zapad.
4. Golman, D. (2010b). Novata sotsialna inteligentnost. Sofiya: Iztok – Zapad.
5. Dayar, Ueyn. (1997). Vashite slabi mesta. Sofiya: Nauka i izkustvo.
6. Desev, L. (2010). Rechnik po psihologiya. Sofiya: Bulgarika.
7. Entsiklopedichen rechnik po sotsiologiya. (1997). Sast. N. Tilkidzhiev. BAN, Institut po sotsiologiya. Sofiya: M§M.
8. Kembal, R. (1996). Tiyneydzharat – kak da go obichame istinski. Sofiya: Nov chovek.
9. Kirkova, I. (2021). Sindrom na roditelskoto otchuzhdenie. Varna: Balgarska shkola za psihoanaliza.
10. Kovi, St. (2020). Sedemte navika na visokoefektivnite semeystva. Sofiya: Kibea.
11. Pirov, G. (1999). Psihologiya na semeystvoto. Sofiya: Veda Slovena – ZhG.
12. Rechnik po psihologiya. (1989). Sofiya: Nauka i izkustvo.
13. Rozenberg, M. (2019). Obshtuvane bez agresiya. Narachnik po nenasilstvena komunikatsiya. Sofiya: Kragozor.
14. Satir, V. (1996). Da preotkriem semeynata harmoniya. Sofiya: Nauka i izkustvo.

[1] Акцент по практическото реализиране на закрилата на детето (government.bg) https://asp.government.bg/bg/deynosti/zakrila-na-deteto/aktsent-po-prakticheskoto-realizirane-na-zakrilata-na-deteto/. Последно посетен: 20.07.2023.

[2] Методическо указание за работа по случай на деца в риск от родителско отчуждение. https://asp.government.bg/bg/deynosti/sotsialni-uslugi/metodiki-i-metodicheski-ukazaniya/. Последно посетен: 20.07.2023.