Abstract:Conflictology is the science of studying crises caused by conflicts, while looking for causal links to their occurrence and seeks to counteract the different scope of crisis situations. It has existed since antiquity, with written historical evidence preserved from the Babylonian king Hammurabi, the ancient Greek philosophers Anaximander and Heraclitus to the views of Marx and Weber on the nature and specificity of conflict. The genesis and development of conflictology to this day are traced, and theoretical statements on the problem are derived.

Конфликтологията като наука

Трансформациите на идеологиите, политиките, културите, миграционните процеси, вследствие на войни и тероризъм водят до несигурност и възникване на поредица от различни конфликти, чийто генезис остава нерешим. Според Дарендорф става дума за конфликт, породен от класови войни, като „войниците на класовата борба са в известен смисъл марионетки“ (Darendorf, 1993: 15) на положението, в което са въвлечени.

Науката „Конфликтология“ се отнася до всяка сфера на живота – в политиката, икономиката, социалните взаимоотношения, което я прави една от фундаменталните дисциплини за изучаване на човешката психология и социални взаимоотношения. Има остра социална необходимост не само в изучаването на конфликтите и техния анализ, но и в управлението им, в превенцията с цел разрешаване на конфликтни ситуации (Lukin, 2007: 5). Тя е интердисциплинарна област на знания, поради своя обхват и специфика, която изучава законите на произхода, развитието, решаването и завършването на конфликти от всякакво естество (Grishina, 2010: 165). Решаването на определен набор от проблеми, които причиняват възникването на конфликт, може да помогне за преодоляване на вече възникналите трудности във връзка с определянето на същността на конфликта, обекта и предмета на управление. Анцупов и Шипилов дефинират конфликтологията като наука за закономерностите на възникването, разпространението и смекчаването на конфликтите в социалното пространство, като това поставя съвременния човек в напрегната и динамична ситуация (Antsupov & Shipilov, 2002: 24-25).

Исторически предпоставки за възникването на конфликтологията

Генезисът и развитието на конфликтологията създава и в съвременното общество неизброими противоречия. От историческа гледна точка ядрото се търси в имперските завоевания, в отношенията между поробени и поробители, във вътрешните борби, като е от изключителна трудност да се „посочи период в човешката история, в който няма конфликти“ (Bankova, 2019: 9).

Писмени сведения за конфликта се извеждат от исторически източници, които описват законите на вавилонския цар Хамурапи (1792 – 1750 г. пр.Хр.), в които се поставят различни начини за решаване на конфликтни ситуации. Най-древните материали по тази проблематика се съдържат още през VII – VI в. пр.Хр., като благодарение на тези достоверни източници се построява цяла философска система в Древен Китай. Конфуций счита, че в основата на зараждането им лежат злобата и завистта, което довежда до неравенството между различните хора. На по-късен етап – в Древна Елада, се построява разбирането, че конфликтът е естествено присъщ за предметите, хората и явленията, поради това неговата природа е неизбежна. Хераклит стига до заключението, че „конфликтът е важно свойство и задължително условие за обществения живот, тъй като противоборството, включително и войната, е баща на всичко и цар на всичко“ (Markov, 2013: 7). Жан Жак Русо в своята теория за обществения договор излага идеята за същността на агресивните действия между хората, които могат да бъдат преодолени благодарение на преговорите, които водят помежду си.

За първи път древногръцките философи Анаксимандър и Хераклит започват да изучават множество социални конфликти. През Средновековието Тома Аквински (1225-1274) пише за войните. Той предполага, че съществуващото напрежение на войната е в интерес на държавата (Gromova, 2000: 25). Конфликти съществуват през Ренесанса, където известните хуманисти Ротердам и Бейкън спорят срещу социалните конфликти, призоваващи за толерантност и компромис. В историята на западната социология има три етапа на изучаване на конфликта. Първият етап започва през втората половина на XIX век и е познат като социален дарвинизъм. Социалните дарвинисти описват човешкото общество въз основа на природните закони (Gromov, 1996: 15). Вторият етап – първата половина на XX век се характеризира с появата на различни теоретични проблеми относно естеството на конфликта (функционалната теория на конфликта на Симел, структурен функционализъм на Парсънс). Правят се проучвания за този период, включително избора на ефективни методи за разрешаване на конфликтни ситуации, неизбежно възникнали в организациите и в държавата. Трети етап – през втората половина на ХХ век и теорията за положително-функционалния конфликт на Козер, където се представя конфликтният модел на обществото.

Един от основателите на общата теория на конфликта е Карл Маркс, който разработва учението за противоречието и модела на революционната класа и социалната промяна (Grishina, 2010: 165). Впоследствие основните положения на неговата теория за конфликта са формулирани от американския социолог Търнър. Карл Маркс се счита и за баща на теорията за социалните конфликти, която е компонент на четирите основни парадигми на социологията. Въз основа на диалектически материалистичен разказ за историята, марксизмът твърди, че капитализмът, подобно на предишните социално-икономически системи, неизбежно ще предизвика вътрешно напрежение, водещо до неговото собствено унищожение. Маркс въвежда радикална промяна, застъпвайки се за пролетарската революция и освобождаването от управляващите класи. В същото време е наясно, че повечето хора, живеещи в капиталистическите общества, не виждат как системата оформя цялата дейност на социума. Вебер аргументира, че конфликтът не включва в голяма степен само икономиката, но и че държавата и икономиката заедно създават условия за конфликт. От централно значение за Вебер е понятието за легитимация. Всички системи на потискане трябва да бъдат легитимирани, за да функционират правилно. По този начин легитимацията става една от критичните точки в идеята за конфликта (Kozer)[1].

Управление на конфликти

Управлението на конфликти датира от средата на XX век с книгата на немско-американския социолог Люис Козер „Функции на социалния конфликт“ (Grishina, 2010: 165), който основава заключенията си на изводите на германския философ от началото на ХХ век Георг Симел и работата на немско-британския социолог Ралф Дарендорф. Основният извод на Симел, който Люис Козер отбелязва, е, че конфликтът е форма на социализация, като подобно на сътрудничеството, има социални функции. „Определено ниво на конфликт в никакъв случай не е непременно дисфункционално, но е съществен компонент както на процеса на формиране на група, така и на нейното стабилно съществуване” (Kozer, 2000: 51). В психологията конфликтологията се заражда като изследване на личността в групата първо в страните Великобритания, САЩ, СССР през 50-те години на миналия век. Проведените изследвания след края на Втората световна война поставят на преден план пейоративните психически и емоционални дисфункции на хората, които са причинени от социалните междуособици.

Според Милс социалните структури се създават чрез колизия във взаимоотношенията на хората с цел защитаване на интереси, както и от „неравномерното разпределение на властта и ресурсите в обществото“ (Knap, 1994: 228-246).

Шарп поставя фокуса на своите емпирични проучвания върху ненасилствена борба, които повлияват на множество антиправителствени съпротивителни движения по света и които спомагат за разбирането на конфликтологията от друг ъгъл. Той счита, че властта не е монолитна, тоест не произтича от някакво присъщо качество на онези, които са на власт. Основното му убеждение е, че всяка властова структура разчита на подчинението на поданиците към заповедите на владетеля. Ако субектите не се подчиняват, лидерите нямат власт. Така се утвърждава идеята за мирна борба между властимащи и народната маса.

През XIX век се формират няколко идеи, които извеждат на фокус социалните конфликти и спомагат да се въведе разбиране за същността и спецификата им. Те стимулират социално-икономическите процеси в обществото, като неравномерното разпределение на благата неблагоприятства социалната среда и се образуват остри социални конфликти, основани на класови колизии. Така се извежда идеята, че конфликтите напълно видоизменят структурата на социума и довеждат до различни по интензитет ескалации между отделните социални слоеве (Milkov, 2014: 9).

Историята на възникването на конфликтите трябва да се търси в историята на света, тъй като те, преди всичко, имат обществен характер и се основават на традицията на народите (Dimitrov, 1999: 93). С течение на времето изучаването на науката става преимуществена  в страни като Канада, Япония, Австралия, Западна и Източна Европа. Богатият теоретически и експериментално-изследователки опит, който се полага през годините от възникването на науката, спомага за сътрудничеството между отделните държави, както и за изработването на специални методики, които въздействат за разрешаването и превенцията на конфликтите. Терминът „конфликт“ произлиза от английската дума conflict, което в превод означава сблъсък. От латински думата conflictus също носи значението на сблъсък, стълкновение, съперничество. Въпреки научния интерес към проблема с конфликта, в момента няма единствено, общоприето определение за „конфликт“. Философите обикновено възприемат конфликта като сблъсък на противоположни социални групи, индивиди, институции интереси, нагласи, стремежи; раздори, разногласия, борби, противоречия, които заплашват сериозно и имат социални последици (Kondrashov, 2005: 32).

Фишер и Юри разработват теорията за принудителните преговори, като тя се опира на обстоятелството на т.нар. позиционно преговаряне. Считат, че в нередки случаи участниците в дадени преговори стават жертва на позицията, която защитават, като това намалява вероятността за постигане на печелившо и за двете страни споразумение. Именно затвърждаването на заеманата позиция намалява до минимум възможността за заемане на правилно решение.

В съвременен контекст конфликтологията разглежда отношенията на личността със себеподобните в социален аспект, като търси зараждането на причините, които довеждат до изострянето на възможностите да се стигне до конфликтна ситуация. Като основоположници на диалектичната теория за конфликта Търнър, Маркс и Зимел извеждат две фундаментални направление, които спомагат за по-ясното изследване на конфликтите (Milkov, 2014: 16). При първото се признава ролята на конфликта за функционирането на обществените системи, докато при второто се разглежда конфликтния функционализъм и идеята, че в едно общество конфликтите са неизбежни. Именно на тази основа доминират възгледите, че конфликтологията приема диалектическата парадигма, като от една страна, доминира тезата, че „конфликтът запазва и укрепва системата“ (Bankova, 2019: 11), а от друга – че води до нейното разрушаване.

Козер е на мнение, че социумът като единна система позволява равновесието ú да бъде нарушено, което, от своя страна поражда напрежение между отделните взаимосвързани елементи в нея. За предмет на науката се определят общите закономерности и особеностите на доминиращия социален конфликт – причините за възникването му, както и начините за противодействие на конфликтното отношение (Dimitrov, 1999: 18). Конфликтът се отъждествява със сблъсък, тъй като участниците в него са в активната позиция да защитават своите намерения. Обектът на науката „Конфликтология“ се отнася до установяването на мястото на конфликтната зона и до неговото разрешаване. Той извежда „протичането на обективните диалектически процеси“, или по друг начин казано – „изучаване на онтологичната същност на противоречията в социалната система“ (Dimitrov, 1999: 16). Козeр твърди, че конфликтът е инстинктивен за нас, така че го намираме навсякъде в обществото. Има нещо, което хората се опитват да постигнат чрез конфликт, и има различни възможни начини за решаването му. Той вижда конфликта като нормална и функционална част от човешкия живот, с неговите различни вариации. Конфликтът обаче може да бъде насилствен и Козер извежда два фактора, които могат да произведат насилствен конфликт: емоционално участие и трансцендентни цели. За да станат насилници, хората трябва да бъдат емоционално ангажирани. Дюркхайм вижда в това групово увеличаване на емоционалния баланс и създаване на морални граници. Колкото по-ангажиран е човек в групата, колкото по-голямо е неговото емоционално участие, и толкова по-голяма е вероятността от насилствен конфликт, ако групата е застрашена. Конфликтът има тенденция на по-големи нива на насилие, когато целите на групата са трансцендентни.

Периодизация на конфликтологията

Съществуват систематизирани изследвания, които вникват в идеята за конфликтологията и могат да се разграничат чрез съответната периодизация (Milkov, 2014: 29-30):

• Първи период (края на XIX век до 1948г.) – обособява се конфликтологията, както и се осмисля представата за социалните противоречия. Публикации правят Благоев, Хаджийски, Павлов, Гановски.
• Втори период (от 1928 г. до 1989 г.) – проблематиката на науката се разгръща, като в своя корпус тя включва и други научни дисциплини (психология, политология, социология, педагогика). Превес се дава на изследвания, свързани с конфликтологичното взаимодействие. Един от най-съществените недъзи на този период е, че се счита за аксиома твърдението, че в комунистическото общество няма нерешими конфликти.
• Трети период (от 1989 г. до наши дни) – определя се със сложност на социално-икономическата и политическата ситуация, тъй като в исторически аспект цялото общество преминава през сътресения, конфликти и противоречия.

Фолет аргументира положителен смисъл в науката конфликтология. Тя търси позитивните възможности на един зароден конфликт, като счита, че една власт трябва да претърпи трансформационни промени и да се превърне от власт над във власт със (Bankova, 2019: 12). Спомага за разбирането на властта като не доминиращ, а подкрепящ своите поданици ресурс. Но в този ред на мисли идеята за социалните конфликти, породена от междукласовите борби, не може да изведе положителна възможност на практика.Стига се до извода, че „конфликтът е явление със социална насоченост, намиращо проявление във всички култури, общества и народи от древността до наши дни“ (Bankova, 2019: 13). Социалните конфликти по вид се разделят на (Genova, 2012: 28-29):

• Икономически – свързват се с пазарните отношения в дадена страна, като се счита, че „пазарът е арена на постоянна конкурентна борба“.
• Политически – зараждат се в политическите взаимоотношения, като според техния интензитет, проявление може да намерят във въстания, революции, войни.

Някои изследователи разделят конфликтите на идеологически, финансови, търговски, юридически. Въз основа на тази групова подялба естеството на конфликтите може да бъде междуличностно или междугрупово, между личност и група или между общности според спецификата на проявения проблем, който прераства в конфликт. Вътрешноличностният конфликт се разбира като изразен негативен опит, причинен от продължителна борба между структурите на вътрешния свят на индивида, отразяващ противоречиви връзки със социалната среда и забавящ вземането на решения. В основата на всеки конфликт е противоречие, което играе системообразуваща роля както за различните видове конфликти, така и за различните нива на тяхното изучаване. Невинаги успява да се проясни причинно-следствената връзка на конфликтите заради бързо променящата се действителност и заради недотам ефективното управление на социалната среда. Забелязва се обаче, че още от най-древни времена функцията, динамиката, причините, довели до конфликтни ситуации, обяснява голямата значимост за ефективното им управление, тъй като мащабите на разрушение могат да бъдат големи (Goranov & Bankova, 2014: 1).

Единната теория на конфликта е направление на теорията за анализ и разрешаване на конфликти, интензивно разработена от изследователя Светлов. Основният мотив, който предизвика развитието на тази теория, е фактът, че съвременното управление на конфликти не отговаря на изискванията за научни теории. Тя няма универсални закони, точно очертан кръг от проблеми за решаване и специализирани методи за постигането им. Използва здрава концепция за конфликтите, като пренебрегва съществуването на социално-психологически концепции, които анализират конфликтите и техните специални термини – теорията за когнитивния баланс от Ф. Хайдер, когнитивния дисонанс от Л. Фестингер, структурния дисбаланс от Ф. Харари и техните многобройни модификации и модернизации.

Основната характеристика на съвременното глобализиращо се общество е значителното увеличаване на конфликтите между държави, които принадлежат към различни етноси, религии, традиции. Според Хънтингтън най-мащабните, важни и опасни конфликти няма да се случат между социални класи, бедни и богати, а между народи с различни културни идентичности. Те се осмислят като сила, която едновременно обединява, но и предизвиква раздори в света на Студената война. Общества, обединени от идеологията, но разделени културно, ще се разпаднат, а такива, които са сходни по култура, ще си сътрудничат икономически и политически. По този начин естеството на отношенията между държавите се определя както от общността на интересите, така и от разликата в културния произход. Следователно съществува опасност от мащабни войни между групи и държави, които имат различни културни традиции (Huntington, 2017: 46).

Трябва да се подчертае, че в контекста на конфликтологичните тенденции на глобализиращите се общества специално място трябва да заемат принципите на дискрусивната етика на Апел и доктрината на Бахтин за „отговорния диалогизъм“. В днешно време политическите подходи не могат да бъдат ефективни при разрешаването на конфликти без класическите идеали и абсолюти, без въздействието на патоса, което означава предполагаемо значение на „относително утопичните“ идеи и тяхното приложение в разрешаването на конфликта и потенциалните възможности за тяхното осъществяване в конфликтните ситуации. При Бахтин ключовите думи са „отговорност“ и „трябва“ и изборът на индивида се определя от неговия „корпус“ от ценности. Човешкото същество е жизнено активно поради включването му в диалоговата структура на битието, процесът на диалог кара човек да погледне себе си от гледната точка на другия човек, което не означава да се подчинява на волята на „Друго”, а моралната гаранция тук е отговорността да се извърши делото. Централната идея, която съчетава всички творби на Бахтин, е идеята за „персонифицираното“ историческо разбиране; ученият акцентира върху проблема с „извънземните“ думи, „извънземната“ реч, които се раждат в диалозите на миналото, никога не са стабилни или „крайни“, те трябва да се трансформират, да се обновяват в процеса на бъдещето развитие на диалозите. Според мисълта на Бахтин всяка комуникация предполага наличието на „отношения на диалог“. Подчертава, че отношенията в диалога не могат да бъдат опростени като понятието противоречие, борба, кавга, несъгласие. „Споразумението“ е една от най-важните форми на диалоговите отношения (Vlasova, 2021: 36).

Заключение

Конфликтът е най-неприятният начин за разрешаване на спорове, които неизбежно възникват в процеса на социално взаимодействие. Предполага противопоставяне на участващите във взаимодействието и обикновено е придружен от негативни емоции, които са извън конвенционалните норми и правила. Много учени вярват, че конфликтните ситуации обикновено се появяват в резултат на неправилно общуване. Способността за изграждане на конструктивни отношения с другите и ефективно посредничество в спорни въпроси е важна показател за личностно развитие. Формират се моделите на поведение в конфликтни ситуации, уникални за всеки човек в най-ранните етапи на развитие на личността.

Конфликтите са неизбежни във всяко общество и съпътстват всеки човек през целия живот. Човешките индивиди се стремят да постигнат целите си по конструктивен начин – мнозина пренебрегват нуждите на другите, което неизбежно води до съперничество и напрежение във взаимоотношенията. Всеки човек е част от обществото и взаимодейства с други хора, които имат определени индивидуални характеристики, като комуникативни умения, темперамент, склонност към агресивно поведение и изтъкване на собствени възгледи, мисли и идеи.

Проблемът за развиване на умения за разрешаване на конфликти е безкрайно поле за изучаване, релевантността и практическото им значение са се увеличили поради възникващите процеси, които се случват в икономическата, социалната и политическата сфера на нашия живот. Именно заради това науката „Конфликтология“ се определя като начин за разбиране на конфликтите, като се поемат всички свързани области за разрешаването им, трансформацията и управлението им. Основава се на принципите на ненасилието като парадигма, противоположна на убеждението, че насилието е начинът за разрешаване на конфликти. Следователно това е форма на междудисциплинарни, всеобхватни и синтетични знания. Конфликтологията е кулминацията на знанието, което помага да разберем конфликти, кризи, насилие от всякакъв вид и едновременно с това да се вникне в трансформации, които претърпяват обществата в глобален мащаб, вследствие на кризи, породени от различни по обхват конфликти.

ЛИТЕРАТУРА:

1. Анцупов, А., Шипилов, А. (2002). Конфликтология. Москва: Юнити.
2. Банкова, Ив. (2019). Административна конфликтология. Варна: УИ „Ч. Храбър“.
3. Генова, В. (2012). Полиция и социални конфликти. София: МВР, Научноизследователски институт по криминалистика и криминология.
4. Горанов, Г., Банкова, Ив. (2014). Учебно помагало по учебната дисциплина „Мениджмънт на конфликтите“. Варна: УИ „Ч. Храбър“.
5. Гришина, Н. (2010). Конфликтология. // Конго – Крещение, Москва: Академический проект.
6. Дарендорф, Р. (1993). Съвременният социален конфликт. София: Център за изследване на демокрацията.
7. Димитров, Д. (1999). Социология на конфликта. София: Рацио-90.
8. Козер, Л. (2000). Функции социального конфликта. Москва: Идея-Пресс, Дом интеллектуальной книги.
9. Лукин, Ю. (2007). Конфликтология: управление конфликтами. Москва: Гаууеамус.
10. Марков, Кр. (2013). Конфликтология. Велико Търново: НВУ „Васил Левски“.
11. Милков, Л. (2014). Конфликтология. София: Юни Експрес.
12. Светлов, В. (2001). Аналитика конфликта. // СПб. Росток.
13. Фишър, Р., Юри, У. (1992). Изкуството на преговорите да достигнем до Да. София: ИК „Весела Люцканова”.
14. Gromov, I. (1996). Western theoretical sociology. Moscow: Olga.
15. Gromova, O. (2000). Conflictology Course of lectures Association of Authors and Publishers „Tandem“. Moscow: EKMOS.
16. Huntigton, S. (2017). Clash of civilization. Моscow: AST .
17. Knapp, P. (1994). One World – Many Worlds: Contemporary Sociological Theory (2nd Ed.). Harpercollins College Div.
18. Kondrashov, V. (2005). Newest Philosophical Dictionary. Phoenix: Rostov-on-Don.
19. Vlasova, T. (2021). Postmodern conflictology: issues of theory and approaches to methodology. // Sociology 24 (1).
20. Weber, T. (2004). Gandhi as Disciple and Mentor. Cambridge: Cambridge University Press.

REFERENCES:

1. Antsupov, A., Shipilov, A. (2002). Konfliktologiya. Moskva: Iuniti.
2. Bankova, Iv., (2019). Administrativna konfliktologiya. Varna: UI „ Hrabar”.
3. Genova, V. (2012). Policiq I socialni konflikti. Sofia: MVR, Nauchnoisledovatelski institute po kriminalistika I kriminologiya.
4. Goranov, G., Bankova, Iv. (2014). Uchebno pomagalo po uchebnata displina “Menidjmant na konfliktite”. Varna: UI „ Hrabar”.
5. Grishina, N. (2010). Konfliktologiya. // Kongo-Kreshenie, Moskva& Akademicheskij proekt.
6. Darendorf, R. (1993). Savremenniyat socialen konflikt. Sofia: Center za izledvane na demokraciyata.
7. Dimitrov, D. (1999). Sociologiya na konflikta. Sofia: Racio-90.
8. Kozer, L. (2000). Funkzii socialnogo konflikta. Moskva: Ideq-Press, Dom intelektialnoj knigi.
9. Lukin, U. (2007). Konfliktologiya: upravlenie konfliktami. Moskva: Gauueamus.
10. Markov, Kr. (2013). Konfliktologiya. Veliko Tarnovo: NVU “Vasil Levski”.
11. Milkov, L. (20140. Konfliktologiya. Sofia: Uni Ekspres.
12. Svetlov, V. (2001). Analitika konflikta. // SPb. Rostok.
13. Fishar, R., Uri, U., (1992). Izkustvoto na pregovorite da dostignem do Da. Sofia: IK “Vesela Luzkanova”.
14. Gromov, I. (1996). Western theoretical sociology. Moscow: Olga.
15. Gromova, O. (2000). Conflictology Course of lectures Association of Authors and Publishers „Tandem“. Moscow: EKMOS.
16. Huntigton, S. (2017). Clash of civilization. Моscow: AST .
17. Knapp, P. (1994). One World – Many Worlds: Contemporary Sociological Theory (2nd Ed.). Harpercollins College Div.
18. Kondrashov, V. (2005). Newest Philosophical Dictionary. Phoenix: Rostov-on-Don.
19. Vlasova, T. (2021). Postmodern conflictology: issues of theory and approaches to methodology. // Sociology 24 (1).
20. Weber, T. (2004). Gandhi as Disciple and Mentor. Cambridge: Cambridge University Press.

[1] https://us.corwin.com/sites/default/files/upm-binaries/13636_Chapter7.pdf