Abstract: The article features current challenges, reckoned by parents as modern, mass ones, “in tune with our times” and consciously used by imitation or ignorance, might prevent child development and become factors for illness. The analysis focuses on the reasons for the choices and variations related to: breast-milk feeding substitutions and baby accessories; the social presentation of the parent detrimental to the contact with the child; the role of the regime to the outlook of the parent for freedom; toys that take the place of actual communication.

Key words: child-parent relationship; breast milk and nutrition; communication, social networking; daily regime; electronic toys

Съвременната индустрия развива технологии за възможно по-евтино производство на стоки с по-бързи и високи печалби в реализацията му в масовите им продажби. За тази цел на хората се внушава възможността за удовлетворяване на потребност чрез улесненията, които те предоставят. За да се постигне масова покупателност, се предлагат на цени, с които да бъдат привлекателни за различен клас потребители според финансовите им възможности. Така една част от тях възпроизвеждат представата за своя статус в закупуване и потребление на стоки от по-висок ценови клас – луксозни и скъпи, а други според внушената необходимост следват „вълната“ на масовото потребление, за да са „в коловоза“ чрез широко масово достъпните като цена, по-евтини стоки. Тази тенденция заедно с други личностни слабости у родителите, подкрепяни и стимулирани и от слабости в законодателството, от мотивите на индустриалния фактор в здравеопазването, във фармакологията и в производството на стоки с образователно предназначение, оказват психологическо влияние и създават потребители на стоки и услуги чрез манипулиране на личностната несигурност, податливостта на изкусителна „леснина”, която не подпомага здравето и развитието на децата, а ги заробва чрез решенията на родителите в потреблението и в „кълбото“ от преплетени сложни съзнавани и несъзнавани мотиви.

Исторически преглед на развитието на ценността на детското здраве и на науката в областта на детското развитие оформя тезата, че състоянието на здраве при детето е монитор на развитието. Тяхната оптималност не е статус (в смисъл на достижение, статично „стъпало“), а динамика от взаимни влияния – от непрекъснато взаимодействие между факторите на развитието (Б. Минчев, И. Левкова) в процес на формиране на психичната аксиатика (К. Мечков) при детето в зависимост и под влияние от тази на родителите, според характера на ключовите динамични връзки между майка и дете и други авторитети в етапите на детското развитие (Чешмеджиева, 2013, 2014, 2016) и според наличието или липсата на устойчива интрапсихична триангулация у детето (Долто, 2009; Фридрих, 2006). В тази поредица от влияния проблемът за съвременните удобства, които може да представляват препятствия в развитието и фактор за разболяване, е предмет на разглеждане от авторката на настоящата статия в продължаващо по-голямо изследване на условията за здраве при децата, базирано на случаи от собствената консултативна практика, с теоретичен анализ на научни постановки в проблематиката (М. Клайн, Д. Уиникът, Ф. Долто, Н. Верие и др.) и с критичен коментар върху ненаучните, които срещат бърза популяризация. Като причини за последната би могло да се счита експлоатирането с комерсиална цел на установената от столетие насам от научната психология податливост на слабости у човека, в т.ч. в социалната му роля родител, от „услужливите“ промишленост и търговия. Този проблем се поддържа и от слабости на ниво общество – национална и по-глобална икономическа, здравна, образователна политика, чрез която не се прилага контрол (или той закъснява) съобразно научнообосновани целесъобразност или вреда, а в някои случаи тези политики дори насърчават вредни тенденции.

Анализът на такива спорни по характер тенденции тук се представя като деликатен вътрешен и външен конфликт между различни мотиви у родителя: когато той се въздържа от поддаване на слабости, дали не лишава детето от нещо, което е достъпно за други деца; дали умее да постави добре себе си и детето в светлината на вниманието на останалите, или липсата на склонност да се изтъква е в ущърб на детето, че го държи в сянка; до каква степен животът трябва да е определен, планиран, организиран в пространството и времето и дали режимът и редът не ограбват свободата; какъв да е изборът на играчки в неограничените възможности, които предоставя производството им с внедрените електронни иновации.

Проблемът за съвременните удобства, които могат да бъдат препятствия пред детското здраве и развитие се разглежда в статията с фокус при деца от ранна и предучилищна възраст, а коментари, свързани с по-нататъшните възрастови периоди имат роля в аспекта на перспективата при наличието на даден проблем.

 

Хранене – контактуване. От лишаването до сензорната и социалната депривация

Ако анкетираме голяма извадка от хора в младежка и средна възраст, които вече имат становище за родителството, и попитаме кое е по-добре за едно бебе – да бъде кърмено или да не бъде кърмено, по-голямата част биха отговорили, че знаят, че кърменето е по-ценно за детското здраве, отколкото храненето със заместителни млека. Жени, на които им предстои да станат майки, предварително заявяват, че ще кърмят детето си, ако не до годинката, то поне няколко месеца. Като че ли у жената е заложено знанието, изразено така от Франсоаз Долто: „Майчиното мляко е единствената храна, която напълно отговаря на потребностите за хранене и израстване на новороденото. (…) Майчиното присъствие, мляко и обич му принадлежат и не трябва да бъдат отнемани.“ [Долто, 2009, 80] По-възрастните жени помнят множество стимулни за кърмата методи – боза (тази от миналото – без консерванти), чай лакто за стимулиране на млечната секреция при кърмачки и други средства, които се поемат от майката и са значително по-евтини, отколкото производствените млека, които поема бебето. Няколко дни след раждането обаче множество млади майки се изолират, дистанцират се от помощта на вещите жени – акушерки, своите майки, свекърви и други близки, и след пауза, през която са „предъвквали“ решението, съобщават, че са отбили детето поради липса на кърма или поради рядка кърма и опасност то да страда от недохранване, че „производствените млека са специално снабдени с всички полезни съставки, които ги правят по-качествени за здравето на детето, че то наддава видимо, откакто ги поема“. Тоест изглежда, че майката се фокусира само върху проблема на изхранването, който може да се компенсира чрез заместителните млека. „Техническият напредък е помогнал за спасяването на много кърмачета, лишени от майчиното мляко по различни причини, които иначе не биха оцелели. Но колкото и добре да е обработено, никакво прясно или консервирано мляко не може да замести на бебето майчината гърда.“ [Долто, 2009, 80]

От този момент нататък майката може да отдава повече внимание и усилие на процедурата по приготвянето на млякото, стерилизирането на шишето, следенето на количествата и реакциите на бебето, на това да дава израз на впечатленията си и дори на своите капризи в опериране с много на брой „посредничества“ в грижата за бебето. „Крехкото кърмаче има нужда не само от майчините грижи, топлина, спокойствие и закрила, които всеки друг би могъл да му предостави, но и от сетивното и психоемоционално присъствие на онази, която представлява за него първоизточник и жизнена среда.“ [Долто, 2009, 80] Какви промени обаче настъпват в тази жизнена среда, ако тя се поддаде на слабостта да престане да споделя себе си с бебето? Проявила неувереност в себе си, но в състоянието на „първична майчина загриженост“ (Уиникът, 2008), тя е силно ревнива към бебето, когато го приближават други от семейството, отнася се с недоверие към педиатъра, изгражда свои теории, които може да са напълно противоположни на здравия разум, почерпан от практиката и установяван научно. В предучилищната възраст на детето чувства затруднение да сподели възпитанието му с педагози, установява често, че условията в детската градина са разболяващи, защото „там децата непрекъснато се заразяват едно от друго“ и на детето й не може да му укрепне имунитетът.

В консултативната практика на авторката при заявка от страна на родители за проблем с дете (в емоционалното, социалното или когнитивното развитие или при смесен проблем) на първата среща се разглежда ранната му възраст. На въпросите, ако не е кърмено – дали в периода на хранене с адаптираните млека са стимулирали устата на бебето, дали е имало телесен контакт с него – някои майки се учудват или показват неудобство (разпознаваемо от езика на тялото), когато им се съобщи, че през този период е особено важно стимулирането на устата, защото така то не само получава удоволствие и социален контакт чрез своя най-важен орган в дадения сензитивен период, но и взаимодействието чрез него развива първите чувства, активизира паметта, задоволява очаквания, които формират базисното доверие като личностен конструкт за целия житейски път в перспектива, преживяват се с преодоляване и важни фрустрации в контакта БЕБЕ-ГОЛЯМА ГЪРДА и МАЙКА-И-БЕБЕ. При липса на кърмене често детето се лишава и от телесната близост, а с това и от чувство за цялост чрез тялото на майката, от възможностите за отдалечаване и ново приближаване – един динамичен процес на връзката, която в перспектива прераства в Аз-Ти, Аз-и-Другото, Аз-и-Другите и поставя основите на оптималното социално развитие.

Рационализацията на компромиса (като защитен механизъм), който допуска майката, се „закача“ за редица „ползи“, за да изтласка или отрече лишението, на което подлага детето, но този компромис продължава да я държи в несигурност. Несъзнавано тя знае, че лишава детето и се стреми да преодолее чувството за вина чрез редица компенсации, които могат още повече да затегнат контакта й с бебето и да го направят проблемен вместо хранещ и развиващ:

– Повишава се тревожността й, която детето „прихваща” и става неспокойно, бдящо.

– Повишава се стремежът й да задоволи детето с всякакви неналожителни предмети, които предлагат бебешките магазини – маркови пеленки, дрешки, аксесоари, специални шишета и т.н. Някои такива вещи водят до сензорна депривация – като красивите ръкавички за бебета, чиято цел е уж предпазване от  надраскване с нокти.

В миналото бебетата са били повивани в пелени, защото не е имало масово производство на бебешки дрешки, но пък майките по-често са ги кърмели и с това се е  осъществявала телесна близост. При честия престой на бебето с ръкавички се очертават два варианта на контакт: на майка, която кърми детето, но то е лишено от допира на тялото й с ръце, и на майка, която не кърми, и детето е лишено и от орален контакт с нея, и от допира на тялото й с ръце.

Пълната цялост, която удовлетворява потребността на детето от телесен и психически контакт с майката, е този, при който бебето се свързва с нея и чрез устата, и с ръце, както и при отдалечаването на майката – когато детето може да хваща краката си, да наблюдава движенията на пръстите на ръцете си, които може да са винаги на разположение на вниманието му, за разлика от ръцете на грижещите се за него.

 

Общуването и свободата да се споделиш

Ако е имало кърмене, но с преживяване от страна на майката на ограбена свобода от бебето, понякога тя обектно измества гнева си от източника – „малкия завоевател на свободата й“, към съпруга или друг в обкръжението. Тя може да не е кърмила детето или напротив – да го е кърмила, но с чувството, че се е превърнала в жертва на майчинството. Ако това преживяване не бъде преработено, тя би могла да остане продължително във вътрешния конфликт между гнева, дори омразата, а от друга страна, във вина към осъзнаваното като невинно малко същество – детето й. Нататък проблемът за споделянето на себе си с детето – невсеотдайното, половинчато споделяне, ще бъде разгледано по два начина – в крайните варианти: на неограничено споделяне на самото дете с познатия и непознатия свят и на прекъсната психологическа връзка в контакта с детето.

Проблемът, който възниква от несъздадената или от нарушената връзка между майка и бебе, може да се усложни в перспективата на компенсирането с парадоксалното прескачане на граници за споделяне – липса на споделяне на себе си с детето, в същото време свръхсподеляне на себе си навън, особено във виртуалното пространство. Много млади хора, в това число родители, в днешно време се склонни да споделят опита си и живота си въобще с висока степен на саморазкриване в Интернет чрез Facebook и други социални мрежи. Големият обем снимки и статуси, които публикуват, създава впечатление за прекарване на родителите на по-голямата част от ежедневието с фотоснимащо устройство и на компютъра, при което изглежда, че стремежът е насочен към себеизявата посредством детето. Пред обществеността се афишира голямата привързаност и възхищение от феномена Дете – „Моето дете“, в такава степен, че остава под съмнение времето и вниманието, които действително се посвещават на контакта, на същинската връзка с него. Ако е на лице все пак телесният контакт, може да си представим бебе в скута на майката, седнала пред компютъра, за да приложи снимки във Facebook, току-що  направени под формата селфи (с телефон или фотоапарат на самоснимане). Разходка в парка, посещение на любимо заведение, приготвена вечеря вкъщи или цяла почивка като че ли са изпълнени само за да бъдат отразени в снимки и видео в интернет, откъдето родителят очаква и получава изобилно одобрение за напредването на детето и за отдадеността към него, документиращи всяко новопроявено качество в израстването и развитието му, всеки словесен или поведенчески „бисер“, дори и да е с интимен характер, като с това го лишават от качеството му на такъв. Всичко, което детето сподели с най-близките си – мама и татко, намира място на „стената“ – излага се на показ и овации. Създава се впечатление, че посоката на идентифициране е обърната – за детето е естествено да израства, идентифицирайки се с родителя, но родителят демонстрира инфантилност и пълно сливане с малкия, развиващ се, мисловен свят на детето. При много родители е трайна тенденцията да поставят във Facebook снимка на детето за своя профилна снимка, без да осъзнават, че така се скриват зад образа на детето си – слагат го на показ в необятната социална мрежа вместо да го запазят в спокойния свят на личното пространство, макар и в социалната мрежа, но в по-ограничения близък приятелски кръг, каквито възможности платформата предлага.

У семейства с високи доходи се повишава стремежът за пътуване по нови места, от нови впечатления. В такива случаи те или поверяват детето (децата) на по-възрастните си родители (в момент, който може да не е подходящ за отделянето му от тях, но е бил съобразен с резервациите на пътуването), или го вземат със себе си, което причинява преумора у детето – на изпитание са адаптационните възможности на тялото в кинетично отношение (престой в движещото се превозно средство – скорост, вътрешното налягане спрямо атмосферното при различни височини) и от интензивни впечатления, което също води до изчерпване. Вследствие на претоварването имунната система намалява своя капацитет за справяне, което е фактор за разболяване. Напрежението от преумората повишава и раздразнителността. Още по-голям е този проблем, ако детето е в етап на възрастова криза и умората от необичайната среда е изтощителна за дейността на мозъка и цялата нервна система. Тялото може да отговори с повишена заболеваемост – податливост на вируси или от самата преумора, а психичното може да задържи процеса на развитие или за да се справи с трудността, да регресира до качества и поведение от предходен етап на развитие.

Реакциите на детето в такива ситуации съответстват на естествените му нужди – повишена възбудимост или апатия – те са знак за умора и потребност от почивка, от бързо възстановяване чрез телесен контакт с родителя в спокойна обстановка. Вместо да бъдат разпознати и удовлетворени тези нужди, често признаците обезпокояват родителите. Детето може да се „презареди” със сила, когато се „включи” в естествената си „мрежа” за захранване с енергия – психически и/или телесен контакт с майката. Това означава да бъде гушнато, накърмено или да му се говори насочено към него – мило, успокоително, любящо. Ако такъв контакт не стане своевременно, може да се повиши телесната му температура. Вместо естествените възстановителни мерки, родителите тревожно търсят лекари, спешен прием в болница. Пристъпва се към преглед, лекарства, в т.ч. антибиотици. Темата, която получава внимание, е заболяването на детето и възпрепятстваната почивка, възмущението от лекарите, които не овладяват адекватно ситуацията с най-подходящите лекарства, а не самото дете, което в кризисната ситуация се нуждае от спокойствие, постоянна обстановка и пълноценен контакт с родителите.

Проблемът с дефицита на реален контакт на родителя с детето се проявява при хора със силно заложен стремеж за обществено презентиране (тук не разглеждаме проблемните случаи с безспорно нисък родителски капацитет, в които децата биват изоставяни или занемарени). Ще ги познаем по улицата, ако ни се стори, че, уж обръщайки се към детето, не говорят насочено на него, а на обкръжението. Така детето се явява или фон, сцена, чрез която се говори на публиката, или партньор с втора, поддържаща, роля спрямо главната роля на актьора родител подобно на актьорите в театъра. Когато е малко детето, то не разбира тази своя второстепенна роля до изпълнителя на главната женска или главната мъжка роля в своя живот – родителя. Когато посланието не е насочено към него, когато е малко, то не може да го чуе, да го възприеме и да му откликне адекватно. Родителят или продължава да говори на публиката и виждайки детето как се „излага”, започва да го укорява, като демонстрира „стабилна възпитателна нагласа“, или пък дори не отразява, че детето не съгласува поведението си с посланието, от което думите на обръщението към него девалвират – отиват в пространството – никъде. Ако това става често, то свиква да не внимава в посланието, защото едни думи просто са звучали, но те не са стигнали до него. Дефицитът на внимание в контакта се превръща в навик, формиран в липсата на същински контакт с родителя, защото той е бил включен във връзка с „публиката”, имал е нужда в нея да се отрази, по същество дистанцирайки се от детето. В предучилищна възраст то вече интуитивно разбира нуждата на родителя от партньор за собственото му презентиране пред „публика”. В някои случаи приема тази „служба” в контакта си с родителя, в други се бунтува вътрешно и външно и парадоксалната „връзка” става или  фактор за задържане на развитието и за разболяване, или  формира неприязън към слабостите на родителя, която по-късно може да се пренесе в различни прояви на опозиционно поведение и в бъдеще (в зрялата си възраст) – трайно чувство за дефицит на връзка с родителя.

Липсата на включеност в общуването от страна на родителя представлява дистанциране от детето. То вижда предпочитанието му за принадлежност към „сцената“, към другите, станал „неуловим“, неприсъстващ за него. Детето преживява самота, която се опитва да преодолява или чрез партниране на родителската „изява“, към която се чувства прикачено (с идентифицирането като психична защита), или, за да избегне риска за ново преживяване на самота, развива хиперактивна неуловимост за родителя и за другите, които оттук нататък поставят задачи за активизиране на вниманието му.

 

Режимът и свободата на родителите

Думата „режим” най-често се асоциира с: 24-часовия циркадий на бебето, в който сън, хранене, игра, разходка, къпане се редуват; дневния режим в предучилищна възраст; режима на ученика, към който се прибавя ходенето на училище и ученето вкъщи; режима на дадена група в общежитие, лагер; политическия и икономически режим и др. Включва устойчив ред, последователност, повторност, правила. Според Речник на чуждите думи в българския език (1978) думата от френски произход се използва за: държавен строй, вид управление; установен начин на живеене и хранене по предписание на лекар; система от мероприятия за постигане на една или друга цел; условия или определен ред за работа, дейност и съществуване; установен ред.

Много хора, които сега са в средна или старческа възраст, свързват думата със социалистическия режим с повсеместния тогава ред, с постулираната необходимост от режим, съблюдаван от всички, без дори мисъл и възможност да му се противопоставят. Организацията на детските ясли, детските градини, интернатите, казармата се основаваше на точен, понякога строг режим. Падането на политическия режим в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век доведе до екзалтация по свалянето му, което се пренесе като отрицание на различни нива на външен и вътрешен ред на ниво държава, организации, групи, семейство. От друга страна, възможността голяма част от майките да ползват по-дълго майчинство даде много време, което да прекарват с детето си. В период без външна ангажираност с работа те не се чувстват препирани във времето, което при някои формира реакция към това изобщо да се чувстват от нещо препирани, както и да не се „посяга“ на свободата на детския живот с някакъв ред. Така общата реакционна настройка срещу режима дава възможност да се съпротивляват и на предписания режим от детския лекар, на съветвания от възрастните родители, на препоръчвания от педагозите в детската градина. Родителската съпротива срещу правилата се отразява с вътрешен конфликт у детето, което лавира сред противоречията между авторитети – предписанията вън и съпротивите вътре в семейството (Чешмеджиева, 2016).

Ролята на режима за здравето на детето е разгледана в сравнителен план в Таблица 1 като ползи при наличието му и като щети при липсата му в динамични връзки с различни важни аспекти на когнитивното, емоционалното, социалното развитие и на нервно-психичното функциониране, имунитета. Теоретичното познание за ефекта на режима върху здравето на детето и развитието му се съчетава с личните наблюдения и опит и с професионалния опит от работа с деца (около 15 години – педагогически, 10 години – психологически).

 

Таблица 1: Сравнителен анализ на ефектите при наличие и липса на режим в живота на детето

Ползи при наличие на режим	Щети при липса на режим
Установява се строен ритъм и синхрон с физиологичния циркадий на бодърстване, сън, хранене, натоварване и почивка.	Води до предозиране или дефицит на полезна активност в етап на бодърстване, трудно заспиване, раздразнителност, физиологичен стрес при неритмично хранене.
Ежедневната повторност удовлетворява нуждата от сигурност, прави света предсказуем, а определени събития – очаквани и удовлетворяващи.	Затруднява адаптацията към променящи се условия с неясната поява на събития и тяхното отсъствие, води до объркване и до съпротиви срещу полезни стимулации, което може да остане трайно качество в израстването, включително в живота му като възрастен.
Дава възможност за разнообразно натоварване и разтоварване на мозъчната дейност, на цялата нервна система, поддържа я в баланс.	Води до претоварване на нервната система или до недостатъчно активизиране, до мозъчно изчерпване, плачливост или апатия, до стремеж лишенията от ред да се компенсират.
Създава ориентир на родителите за промените и появата на новообразувания, които се изявяват в нови качества при детето.	Родителят губи сензитивност към ненавременните промени, към новите качества, които трябва да се проявят или закъсняват, или се натоварва със стрес и тревожност преди появата им.
Режимът е функция на принципа на реда – Бащин принцип, и служи на баланса в интрапсихичната триангулация.	Детето е лишено от една от главните функции на Бащиния принцип, даваща ред и сигурност и формираща усет за тях, което възпрепятства дисциплинирането, способността да се организира, а в бъдеще да се самоорганизира.
В предучилищна възраст е един от естествените методи за усвояване на времеви отношения, а на по-късен етап – и на причинно-следствени връзки, защото илюстрира в представите на детето континуитет.	Детето губи една добра възможност да възприема естествено времевите отношения, в бъдеще – и причинно-следствени връзки, което е препятствие в развитието на интелекта и адаптационните възможности, както и в успеваемостта по математика и социалните умения на бъдещия ученик.

 

Саботирането на режима в живота на семейството води до лишаване на детето от всичките ползи от него и до щети, които са препятствия за развитието и за здравето. В същото време придържането в крайности към режима също е предпоставка за невротизиране на атмосферата в дома и за препятствия в естествената динамика на житейските ситуации. Това предполага режимът да не е самоцелен и абсолютен. Той може да се нарушава, което от своя страна предоставя време и пространство за реализация и развитие на адаптационните възможности на детската психика за възприемане на вариативност в ежедневния ритъм и ред и за укрепване на психичните сили детето да понася фрустрации в бъдеще при нарушаването му.

 

Играчките. Електронните разказвачи на приказки

Играчките и детството са свързани, взаимно се предполагат. Предоставяни и създавани в миналото да заместват реални предмети от бита, днес често те пресъздават фантазни образи на приказни герои от филмови продукции с цял комплект форми на изобразяване и реквизити, за да бъде стимулирано семейството за покупка на цяла колекция от темата на героя – кукла, театрален костюм, реквизит, спално бельо на детето и книжки и тетрадки в съответния сюжет и десен. Докато в детството на едно-две поколения назад във времето предмет на търсене и купуване бяха видеокасетите с филми, днес те са напълно достъпни чрез интернет, но ги съпътства производствена гама от обемната играчка с героя и принтирани негови изображения до детските дрехи в цветовете и символите на съответния филм. Атрибути на Спайдърмени и Елзи изпреварват въображението на детето и то и родителите му се увличат да насмогват на набавянето на всички нови елементи от „колекцията“. Така идентифицирането с приказен или филмов герой и възможността за формиране на социални умения и качества се измества от притежаването на всички предлагани в търговската мрежа негови символи и това създава предпоставка за невротизиране с рано преживявана съревнователност с другите не в аспекта на стремеж за развитие-усилие-постижение, а в аспекта на притежанието, на количеството, а за съжаление и на търговската цена.

Още в ранната възраст на детето съвременните млади родители имат изкушението да сложат в ръцете му компютъра под формата на електронни игри. Компютърни, конзолни игри, игри на таблет, на лаптопа на родителите или на детски лаптоп поглъщат вниманието му, фиксирано в навременната реактивност според стимула. То е тихо, съсредоточено. Първоначално избрани тези игри заради прогресивния характер на електрониката, впоследствие заниманията с тях удивляват родителите със спокойствието и тишината, което им осигуряват. Детето прекарва в тях повече от час или два. При него настъпва преумора, социално изключване от реалността поради вглъбеността в електронно-игровата друга „реалност“. Силно активизираното ляво полукълбо на главният мозък формира връзки между центрове, които се включват бързо при всяко ново изиграване, тренира рефлекси с бърз анализ и детето взема решения, които няма време да обмисли и осъзнае. Новият стимул в сюжета на играта идва неочаквано, посреща се бързо, приема се или с яд от несправяне при загуба, или също с много кратко задоволство пак поради бързината, с която се появява следващият нов стимул и няма време участникът да се наслади на постижението. В съперничеството с електронен дразнител липсва комуникация. Детето е самотен играч, който, макар изоставащ в развитието на общуването, се преживява като все по-компетентно в електронните игри, особено чувайки такива коментари и похвали от близките си.

В собствената консултативна практика зачестяват случаите с деца с изоставане на емоционалното развитие и на социалните умения, като в един от тях психологическото консултиране беше препоръчано от учителката на детето поради проявени признаци на аутизъм в училище – избягващ очен контакт с учителката и връстници (не и с психолога и родителите), липса на положителна емоционална експресивност (отново не и с психолога и родителите), нисък праг на фрустрация при малки конфликтни ситуации с връстници в училище, при които поведенческите му реакции, свързани със силна раздразнителност и опозиционно поведение, съчетано с опасни действия, се проявявали при най-малкия негативен за него стимул. Детето още в предучилищна възраст вкъщи е прекарвало по-голямата част от времето на компютъра. Родителите са се радвали на бързите му рефлекси в игрите и на перспективата в бъдеще да стане компютърен специалист. В психодиагностиката се потвърди изоставане на социалния опит и в развитието на емоционалната сфера без голяма част от типичната симптоматика за аутизъм. След консултирането родителите разшириха представите си за проблема и възприеха идеята за по-интензивно общуване на детето с тях и с връстници и за включването му в разнообразни игри и занимания, които също отговарят на неговите интереси. При двама юноши на 16 и 17 г. запълването на свободното време не с учене и общуване с връстници и семейството, а само с компютърни игри, беше довело до симптоматиката на социална фобия. Общуването им се свеждаше само до Skype комуникация с по един връстник, също отдаден на компютърните игри, с които бяха партньори. Едно от момчетата – 17-годишен, имаше фобия от устно изпитване в училище, проявяваща се с висока тревожност, прилошаване и отказ от говорене дори и да е подготвен по материала. Поради силното му увлечение по компютрите и поради заявката му вкъщи, че иска да се развива в тази насока, родителите (с добри материални възможности) му бяха купили висок клас компютър, на който да програмира и създава проекти за всичко, което роди въображението му. Момчето обаче не показваше никаква мотивация за каквито и да е опити да изпробва специалните възможности на компютъра, липсваше му воля да преодолее инерцията да го ползва само като отдаден геймър. Рядко излизаше да се види с други връстници, чувстваше се неудобно при общуване с тях. Не изпитваше интерес към общуване и с момичета, въпреки че беше привлекателен за тях. От възможностите на психологичното консултиране той прояви интерес само към похвати за преодоляване на „сценичната треска“ при изпитване и при презентации по теми на семинарните форми, каквито провеждат в училище. Другото момче – на 16 години, също отдаден през цялото извънучилищно време на компютъра, според майка му и приятелката му в ежедневието изглеждал „като в сън“ без възможност да концентрира вниманието и усилията си в каквото и да било друго, без интерес към външния си вид, обстановката вкъщи и навън. Успехът  му в езиковата гимназия беше среден, без притеснения от множеството двойки, които получаваше в клас. Консултациите с него не продължиха поради липса на разбиране за проблем от негова страна.

Стремежът на производителите да предложат колкото се може по-„интерактивни“ играчки (кавичките са заради липсата на особена активност у детето при занимания с повечето от тях) – цветно атрактивни, звучащи, движещи се, намира отклик в изкушението у родителя една или повече атрактивни играчки да го отменят в заниманията с детето, когато е уморен. В същото време се радва на играчка, каквато не е била позната в неговото детство, а сега той може да я осигури на детето си.

Така наред с пеещите кукли и плюшени герои, които са занимателни, с дистанционно задвижваните коли и хеликоптери, които наистина тренират координация и пространствена ориентация, на пазара на детски играчки са и литературни герои разказвачи на приказки с програмирано възпроизводство на запис на артистично изпълнение и движения на лицето на съответната кукла. При тази възможност проблемът съчетава два аспекта – на функцията на играта и играчката и на начина на слушането на приказки.

Според обяснение в Енциклопедия по психология [р. Корсини, 1998, 354]: „Независимо от своята форма или структура играта е мотивирана от взаимодействие на условията на играча със средата. Средата трябва да съдържа елементи, подпомагащи взаимодействието с елементите в мотивационното състояние на човека. Това води до дейност, характеризирана от удоволствие, интерес и редуциране на напрежението. Пораждащите игрово поведение елементи могат да са сходни на тези, които събуждат любопитство и водят до изследователско поведение.“. Пиаже описва своята таксономия на играта, която основава на теорията си за когнитивното развитие, с твърдението, че на всеки етап от развитието доминират определени типове игра. Доминиращите типове игра за етапите на развитие според Пиаже [р. Корсини, 1998, 354] са представени в Таблица 2. Освен, че даден етап се характеризира с доминиращи тенденции (както и с типа игра), видима от таблицата е и връзката между всеки следващ възрастов етап и предхождащия го тип игра, в която детето е натрупало достатъчно опит за постъпателното развитие.

 

Таблица 2. Доминиращи типове игра в различните етапи на развитието по таксономията на Пиаже

Възрастов етап, години	Тип игра	Особености
Сензомоторен етап – първите 2 години от живота	Играта-практика	Повтаряне на модели движения или звуци, започвайки със сученето и гукането и развивайки се в крайна сметка в реагиране на средата по начини, в които дейностите се сменят системно и се наблюдават техните ефекти.
Предконцептуална фаза – след 2-рата година	Символни игри – игри „наужким“	Детето е способно да овладява символните функции. Използва обектите като неща, различни от тяхната видима функция. Също поставя себе си в символни взаимоотношения с външния свят.
Интуитивен етап – от 4 до 7 г.	Игри с правила	Интересът е насочен към структурирани ситуации и социални взаимодействия с другите. Постепенно типовете правила се придвижват от сензомоторни до колективни, защото по-рано правилата са били приети, тъй като дават структура и повторение, а сега се приемат поради социалните ограничения и изисквания на групата.
11-12 г.	Съревнователни игри	Появява се кодифицирането на правилата.

 

Според Дей (Day, H.I., 1981) петте типа игра, които той идентифицира, невинаги са разграничени, а се различават главно по своя източник и цел. Представяме ги според Енциклопедия по психология на Корсини, но в обобщен вид:

1. Изследователска игра – тип, модифициран от несигурност по отношение на обектите и събитията в средата. На ниво игра-практика може да възникне, когато някакъв нов обект е привлякъл вниманието на бебето.
2. Творческа игра – по-сложна проява на изследователската игра, изискваща способността да се символизира, както и запознатостта с изкуствените или физическите характеристики на стимула (играчката).
3. Разнообразна игра – възприема се като безцелно взаимодействие със средата като цяло, когато е породена от скука.
4. Подражателна игра – повторна, структурирана и символна. Нейна цел е постигане на компетентност и овладяване.
5. Катарзисна игра – терапевтична по цел, тя може да приеме всякаква форма. Обикновено тенденциозна, деструктивна и символна; вътрешна – в смисъл на редуциране на възбудата, тя не изглежда да се асоциира с положителен хедонистичен афект или удоволствие.

 

Изследванията на факторите за развитие на играта (Корсини, 355-356) поставят играчката и други обекти на първо място сред тези, които влияят в социалната игра на бебетата и прохождащите деца с извода, че ролята на обектите в социалната игра изглежда, че се променя в развитието. При изследвания на деца от 6 до 14-месечна възраст се установява, че взаимодействието с връстниците не зависи от и може да се редуцира чрез наличието на играчки, но във втората година изглежда, че играчките подпомагат взаимодействието.

Ако изследваме какво значение би имала такъв тип интерактивна играчка – която разказва приказки, установяваме, че тя не би могла да изпълни функции на развитието във възрастовите етапи, по-скоро се вписва в типа „разнообразна игра“ от типологията на Дей, но може да служи като посредник във взаимодействието между деца. По отношение на приказките, които възпроизвежда с програмирания аудиозапис, тя би изпълнила роля в типа на разнообразната игра, ако детето има опит от възприемането на съответните приказки от жив прочит – родител, учител, по-големи деца, ако има формиран интерес към слушането на приказки и изградена представа за персонажите. Това я прави обаче неподходяща за ранна възраст, а по-скоро за по-късна предучилищна възраст, ако детето е слушало прочит от родителите, ако е посещавало детска градина. Още по-голяма степен на разнообразие и развиваща занимателност би предоставила такава играчка, в случай, че възрастният има усет за създаване на игри, примерно: „Познай от първите думи коя е приказката“, „Кажи думите на героя“ (с включване на пауза при записа, за да участва с изпълнение детето), „Познай какво ще стане по-нататък“ и др. Такива игри поддържат чрез играта отново живата връзка между детето и друг. Иначе „Мечо Пух – разказвачът на приказки“ скоро би се оказал скъпо устройство за възпроизводство на няколко приказки, което не може да замени ролята на родителя разказвач или четящ от книга, нито дори сутрешния театрален блок от радио програма от типа „Добро утро, мили деца“, където изпълнението е адресирано до хиляди деца, които в този момент го слушат, нито пък старите грамофонни плочи и съвременните дискове с приказки, които детето може съзнателно и по свой избор да пуска, слуша и спира.

 

Общото по отношение на риска от разболяване и задържане на развитието при разгледаните съвременни удобства

Детето комуникира чрез Образа на тялото (Долто, 2005) и чрез съответния на другия – този на майката, на връстника, на друг от семейството или чужд. При дефицит на включеност в общуване на родителите с него „незапълненото място” се запълва с напрежение – покачват се тревожността, неспокойствието, негодуванието, агресивността, които се изразяват парадоксално към близките, към връстниците, към себе си със специфична във всеки случай телесна и/или психологична симптоматика. Причината – неудовлетворени потребности у детето, които то не осъзнава и няма опит, за да намери добър начин да удовлетвори. Неосъзнаването им обаче и от страна на родителите с нежеланието да преодолеят собствената инерция и да вложат кураж за себенадмогване по отношение на собствените проблеми води до решения, целящи да компенсират дистанцирането си от нуждите на детето, да използват „посредничества“ с мерките или стимулите, които избират за него, с интенцията да се задържат самите те на един изоставащ в развитието си на родители етап – родителска незрелост.

 

Заключение

Статията разгледа някои съвременни удобства, поддаването на които представлява риск да се превърнат в пречки за детското здраве и развитие при незряло родителско отношение за избора и използването им. Създаването им като модел, продукт, производството, търговията и начинът на рекламирането им показват, че се експлоатират опознати родителски слабости. Така подкрепяни от съвременната цивилизация, въпреки широкия достъп до научна и популярна информация, изглежда, че определени тенденции на неефективен контакт между родители и деца имат свойството да се самоподдържат.

За превенция на тези проблеми при консултирането на бъдещите родители – по програмите на Акушеро-гинекологичните отделения, в кабинета на общопрактикуващия лекар, на педиатъра, в частните консултации – препоръчително е акцент да бъде не само подготовката за раждане, храненето и хигиената на бебето, а контактът на майката и другите членове на семейството с детето. В отделни случаи такива консултации може да предразположат родителите към по-специализирано психологическо консултиране или психотерапия, ако личната им ситуация е белязана от проблемен контакт с техните родители в детството им. Тогава всяка играчка на пазара, дори и наглед безсмислена, би намерила своето „ново създаване“ чрез откриване от детето и семейството му на смислов потенциал в нея – като провокатор за изследване и творческо „превръщане“ или като средство за развлечение.

 

Литература / Reference

1. Долто, Ф. (2012) Когато се появи детето. Колибри.
2. Долто, Ф. (2005) Несъзнаваният образ на тялото. София.
3. Долто, Ф. (2009) Основни етапи на детството. Колибри.
4. Енциклопедия по психология. (1998) Р.Корсини (ред.). София.
5. Клайн, М. (2005) Любов, завист, благодарност. Избрани статии. София.
6. Уиникът, Д. (2008) От педиатрия към психоанализа. Център за психосоциална подкрепа. Българско пространство за психоанализа.
7. Чешмеджиева, П. (2013) Ефикасност на психокорекционната и компенсаторна работа при деца на 7-9-годишна възраст с минимални мозъчни дисфункции. – Педагогически новости. Годишно научно списание на РУ „А.Кънчев“, 1/2013. 95-105.
8. Чешмеджиева, П. (2014) Условия за ефикасност в индивидуалното, семейно и групово психологическо консултиране на родители по проблеми на детското здраве и развитие – В: Сб. научни доклади. VІI-ти национален конгрес по психология. София, 31 октомври – 2 ноември 2014 г.
9. Чешмеджиева, П. (2016) Родителската и педагогическа незрелост като фактори за агресия при децата и перспектива за превенция на насилието чрез груповото психологическо консултиране на родители и учители. Сборник доклади Българо-френска научно практическа конференция „Превенция на насилието в ежедневието“. София.
10. http://www.pk.mcdir.ru/lib2/info/4295.htm Фридрих, Е (2006) Триангуляция.