Abstract: Violence has become part of our daily lives. We meet it in real life, on the TV in the computer room.

Each of you probably know about the case of child victims of violence – in school, on the street or home. More serious problem is the aggressiveness of students to one another. Many of them feel seriously threatened and forced to resort to self-defense, but some – even refuse to go to school. The problems of adolescents are always up to date, but in times of social instability and moral values, devalue sharpen. Bad micro social conditions are a source of psychological traumas. Adolescents appear to be more susceptible to stressful situations in the family and in society in general.

We all experience personal and public dramas but youth is prone to radical reactions due to mental and physical characteristics of the age.

 Keywords: violence, aggressions, adolescents, school.

Насилието, като сложен социален проблем, намира отражение в масовото съзнание и се полемизира от политолози, журналисти и др. представители на българската интелигенция.

Насилието се разглежда като резултат от агресивното поведение на едни хора спрямо други, с което се нанася вреда – физическа или психическа на индивида или групата.

За възникване на насилието няма еднозначно обяснение, но съществено влияние оказват фактори като: анонимността на съвременното общество, в което разрушаването и загубата на социални връзки е често явление; драстичната промяна в ценностната система, при която стойности като солидарност, готовност за оказване на помощ или съчувствие се изтласкват на заден план.

Разрушаването на традиционните семейни структури също спомага за възникване на насилие. На този фон липсата на време за възпитание на детето може да се  превърне в проблем толкова бързо, колкото и прекалено големите очаквания и техния натиск върху детето. Нараства тенденцията възпитанието на социално поведение да се делегира изцяло на училището като институция.

Често насилственото поведение на подрастващите е продължение на семейна „традиция”. Научните изследвания сочат, че който в детството си е удрян и малтретиран от родителите си, става брутален по-често от другите.

Общуването с връстниците играе изключителна роля за развитие на идентичността на младите хора. В този случай конкретна опасност представлява присъединяването към определена група, извършваща престъпления.

Понякога медиите формират у децата и младежите впечатление, че голяма част от конфликтите могат да се решават единствено чрез насилие. Така „убедителните аргументи”, които получават подрастващите за „успешни” стратегии за действие е самите те да възприемат такова поведение. Това влияние се засилва, когато младото поколение расте в среда с изразено насилие и редовно е изложено на медийно влияние.

Насилието е сложно и многокомпонентно явление и се проявява доста често в човешките взаимоотношения. То е неделима част от обществената история и датира от древни времена. Там, където има държава и политика, неизбежно е наличието на насилие. Социалните, политическите, икономическите и друг тип промени в държавата, освен положителни резултати, носят и негативни последствия, в това число засилване на актовете на насилие сред подрастващите. В условията на девалвация на ценностите, на деморализация на обществото, на значителните материални трудности, насилието придобива характер на все по-разпространено явление.

Но преди всичко, насилието трябва да се разгледа като понятие, неговата структура, съдържание, функции, условия и механизми за проява.

Терминът насилие обозначава действия – обикновено агресивни или престъпни – чиято цел е причиняването на вреда на хора, животни или (по-рядко) собственост. Може да се отнася и до всяка злоупотреба в зависимост от нейната сериозност. Вреди, нанесени на предмети, обикновено се считат за по-незначителни в сравнение с насилието над хора. Насилието превръща хората в обекти и средства, то унижава и поражда всички форми на дехуманизация, за да стигне до отчуждение и неизбежно самоунищожение. Насилието по форма на изразяване е най – примитивната агресия (Нешев,1992, с.129).

Насилието е феномен, който не може да бъде ясно дефиниран и разграничен в науката и в ежедневната употреба. Когато става дума за насилие (според Günther Gugel, 2003), в повечето случаи са засегнати следните аспекти:

• Криминалност (убийства и грабежи), която е типична предимно за големите градове и се упражнява в 90% от случаите от мъже;
• Вандализъм: умишленото разрушение;
• Насилствени безчинства при поп-концерти, футболни игри или други масови мероприятия;
• Враждебно насилие: целенасочени актове на насилие срещу определена част от населението;
• Насилие и насилствени сблъсъци между съперничещи си младежки банди;
• Политически мотивирано насилие. (www.dadalos-iizdvv.org/frieden_bg/index.htm)

Понятието насилие се разглежда от различите експерти по различен начин.

Безспорно става дума за насилие, когато то е проявено като директно психическо насилие, или, когато един човек убива друг, или го ранява.
„В края на 60-те години Johan Galtung въведе в сферата на дискусията разграничаването между персонално и структурно насилие и допълни това в началото  на 90-те години с културното насилие. При персоналното насилие жертвите и причинителите еднозначно могат да бъдат идентифицирани и откроени. Структурното насилие също произвежда жертви, но не хора, а специфични организационни или обществени структури, жизнените условия в случая са решаващи. С културното насилие се описват идеологии, убеждения, традиции, легитимни системи, с чиято помощ се обосновава, легитимира структурното насилие. Според Galtung насилие има тогава, когато влиянието върху хората води до това, действителното физическо и духовно развитие да е по-слабо от възможното” (Günther Gugel, 2003).

Според Baldry и Farrington „насилието се определя като поведение, замислено да причини наранявания, но то също така включва и заплахи” (Baldry&Farrington,2006,с.107).

Световната здравна организация определя насилието като „Умишлено използване на физическа сила, възможна или реална, срещу даден индивид, група от хора или общности, която или завършва със смърт, или има голяма вероятност да завърши с наранявания, смърт или пихологически травми, невъзможност за развитие или загуба”(WHO, 2002, с. 5).

Olweus отбелязва, че „ Насилието или насилническото поведение е агресивно поведение, при което насилникът използва своето собствено тяло или предмет (включително и оръжие), за да нанесе (относително сериозни) травми или чувство на дискомфорт върху друг индивид” (Olweus, 1999, с.12).

За друг експерт по насилието – O‘Moore „Насилието е агресивно поведение, което може да се изразява във физическо, сексуално или емоционално малтретиране. Агресивното поведение се извършва от един или от група индивиди върху един или няколко индивида. При насилието, свързано с физическо малтретиране детето, подрастващия или групата директно или индиректно малтретира, наранява или убива друг или други. Агресивното поведение може да включва блъскане, бутане, разтърсване, ритане, ститкане, изгаряне или каквато и да е друга форма на физическо насилие над личността или хората, или върху собствеността. При насилието, свързано с психическо малтретиране, съществуват словесни атаки, заплахи, подигравки, подмятания, присмивания, викове, изолация и злонамерени слухове. При насилието, свързано със сексуално малтретиране, се наблюдава сексуално посегателство или изнасилване”

(http://www.comune.torino.it/novasres/newviolencedefinition.htm)

Debarbieux ,Blaya и Vidal, работейки по проблемите на насилието между подрастващите, дават следната дефиниция: „Насилието е не само един безпрецедентен, брутален и непредвидим факт, произхождащ извън училището, но също така и резултат от често банално дразнене, малки прояви на агресии… Насилието ще бъде илюстрирано чрез три групи променливи: престъпление и провинения, микронасилие и чувство за несигурнос“ (Debarbieux, Blaya&Vidal, 2003, с. 18).

Според Ortega „Междуличностното насилие и малтретиране са незаконни начини да се конфронтират мотивите и нуждите на друг човек, група от хора или институции, които имат доминираща роля и принуждават другите да се подчиняват, бидейки физически, социално и морално увредени ” (Ortega, 2006, с. 31).

Изследвайки междуличностните взаимоотношения между учениците, Huybregts, Vettenburg  и D‘Aes достигат до извода, че „Антисоциалното поведение в училищата обхваща целия спектър на вербално и невербално взаимодействие между тези хора, които са активни в или извън училище и включва злонамерени или уж злонамерени намерения, причиняващи умствени, физически или материални увреждания или наранявания на лица във или извън училище, като се нарушават неформалните правила на поведение” (Huybregts, Vettenburg  & D’Aes, 2003, с. 35).

Христо Попов дефинира насилието и агресията като два термина, които са сходни по своя характер, но, притежаващи и някои различия. Той дава следното терминологично определение за насилието – „употреба или заплаха за употреба на сила, водеща до физическа вреда или разрушаване на собственост”. Агресията, според Попов (Попов, 1999, с. 30), е „наложено със сила себеутвърждаване в дадена ситуация, което не винаги е свързано с нанасяне на физическа увреда”.

Дефиницията на насилие е дадена в § 1, т. 1 на допълнителната разпоредба на Правилника за прилагане на закона за закрила на детето (ППЗЗД), както и определенията на различните видове насилие – физическо, психическо, сексуално насилие и пренебрегване ( § 1, т. 2, 3, 4 и 5).

Насилие над дете е всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, пренебрегване, търговска или друга експлоатация, водеща до действителна или вероятна вреда върху здравето, живота, развитието или достойнството на детето, което може да се осъществява в семейна, училищна и социална среда.

Определението на Garbino, Gutman, Seeley (1986) за психическото насилие: “Емоционалното малтретиране предполага обмислени, съзнателни и насочени атаки към развитието на детето, неговата личност и собствен образ, неговите социални компетентности, което включва модел на емоционално и физически деструктивно поведение към детето, проявяващо се в 5 форми: отхвърляне (възрастният отказва да опознае света на детето и да “узакони” нуждите на детето); изолиране (отстраняването на детето от естествени и подходящи за възрастта нормални социални изживявания и опит, което води до втълпяване и принуждаване на детето да вярва, че то е само на света); тормозене на детето (вербални нападки, създаващи климат на страх, принуждаване и сплашване на детето, което води до принуждаването на детето да вярва, че светът е капризен и враждебен спрямо него); игнориране (лишаването на детето от базисно стимулиране и съчувствие, условия на задушаващо/ограничаващо емоционално и интелектуално развитие); развращаване (стимулиране на детето да се занимава с антисоциални прояви, подкрепяне на правонарушително поведение, което води до състояние на неадекватност на детето към нормалното социално поведение и живот)”.

Насилието в училище според Olweus, Smith, Catalano и др. може да се раздели на следните категории: вербално, физическо, сексуално и психологическо; насилие, свързано с кражба; заплахи; обиди; разпространение на клевети. Към дефинициите, които излизат извън рамките на физическата травма, спада и дадената от Световната здравна организация (WHO, 2002), която включва заплахите и реалното насилие. Дебарбийо дава следната дефиниция: „Това, което ние наричаме насилие, е идеологически и исторически предопределено. Нашата настояща загриженост по отношение на насилието в образователната система също така отразява нашето променящо се отношение към насилието. От приемано, ако не и всъщност поощрявано, то за нас в Европа насилието стана недопустимо. Това не е универсален феномен, а индикация за едно новосподелено разбиране относно най-ранния период от развитието на детето. Това становище се колебае между продължаващата представа за напълно нецивилизовани деца, които имат нужда от някаква форма на ортопедична корекция и последиците от това, което през 1900 г. шведският педагог Елън Ки нарече век на детето, в който се предпочита обичта пред забраната и превенцията пред наказанието”. Освен това, Дебарбийо посочва, че има множество дефиниции за насилието в училище, отчитайки гледните точки на децата и младите хора.

В основата на отклоняващото се поведение на подрастващите лежат биопсихологическите им характериктики; процеса и резултатите от социалното им възпитание; усвояването на негативен социален опит и поведение; отрицателно изразена насоченост на личността (интереси, потребности, мотиви, цели, идеали); негативни навици и съответстващите им положителни чувства (вътрешно удовлетворение от тяхната проява), които са регулатор на аморалното поведение, на действията и постъпките на учениците.

Основните етапи при овладяването на агресивно и насилствено поведение от учениците са :

• Възикване на социално противоречие между социалните норми и личността;
• Проява на несъгласие , отричане на социалните нужди на детето;
• Извършване на противозаконни действия ( дребно хулиганство, лъжа, кражби и др.);
• Натрупване на опит от антисоциално поведение (насилие, хулиганство, проституция и др.);
• Рецидиви на противозаконни действия;
• Включване в група с антисоциално поведение;
• Нарушаване на законите;
• Извършване на престъпления.

Основните фактори, обуславящи агресивно и насилствено поведение сред учениците са:

• Наличие на отклонение в психическото и физиологическо развитие, което може да се изразява в ниско ниво на интелектуално развитие по рождение или в резултат на черепно – мозъчна травма; емоционално обусловени отклонения и/или отклонения в активно – волевата сфера, способстващи формирането на повишена възбудимост; афективно поведение, импулсивност в действията и постъпките, жажда за злорадство и издевателства над околните, деспотизъм и др.; отклонения в процеса на формиране на личността, водещи към проблеми във взаимоотношенията с връстниците.
• Несъответствие между възпитание и индивидуалност на детето. Особеностите на личността на подрастващия диктуват какво да бъде възпитанието му.  То трябва да бъде ориентирано към сдържаност или да получи стимул в познавателната, чувствена или волева сфера, към развитие на компенсаторните възможности, позволяващи преодоляването на различни недостатъци.
• Несъответствие между възраст и възпитателно въздействие. Най- сложна във възпитателен аспект е възрастта на подрастващите (11-13 г., 14-16 г.). Това е преходен период от детство към юношество, а в социален план – продължение на първичната социализация.(Мардахаев,2005,с.121-123)

Юношеската възраст представлява биологически период на завършване на физическото съзряване. Голяма част от момичетата и значителна част от момчетата встъпват в юношеството достигнали пълна  полова зрялост.

Към проблемите на юношеската възраст спадат:

• Кризисните явления, характеризиращи психофизиологическото развитие: ускореното и неравномерно развитие на организма в периода на полово съзряване, „хормоналната буря”, повишена възбудимост, емоционална неустойчивост;
• Обострени взаимоотношения с възрастните (родители, учители), отричане на авторитети, неприемане на препоръки и изисквания;
• Промяна в характера на взаимоотношенията с връстниците, повишена потребност от общуване, стремеж към самоутвърждаване, които от своя страна води до негативни форми на поведение.
• Негативни фактори на средата, в която се формира личността.

Фигура  1

За да се изясни явлението „насилие в училище” трябва да се направи анализ на икономическия, културния, училищния и индивидуален контекст на средата, в която то възниква.

Към негативните фактори на средата могат да бъдат причислени:

• Семейството като фактор за негативно формиране на личността.
• Наличие на безнравствена обстановка в семейството (кавги, дразги, грубост във взаимоотношенията и др.) създава негативен пример за подражание и формира съответния мироглед у подрастващия;
• Състояние на семейството: непълно семейство (само с един родител); многодетно семейство; семейство, чийто член има девиантно поведение – всичко това води до недостатъчно педагогическо въздействие на детето, формиране на личността му от страна само на единия родител чрез прекомерно внимание и пропуски във възпитателния процес;

Такъв вид негативни въздействия способстват за създаване у подрастващия на отрицателно отношение към дома, семейството като цяло и родителите в частност и  го подтикват да прекарва значителна част от времето си извън дома. Грубостта към детето, липсата на интерес към неговите интереси и проблеми, пропуски във възпитанието, поверяване на възпитанието му на възрастни хора (баби и дядовци) за дълъг период от време, създават така наречените „деца на улицата”, които се включват в различни групи с насилствено поведение.

Olweus (1983) отделя внимание на вътресемейните фактори, провокиращи формиране у детето на насилствени черти на личността. По негово мнение голям риск да проявят насилие съществува при деца, които произхождат от :

–       Непълни семейства. Дете, възпитавано от самотен родител, е по-склонно към прилагане на емоционално насилие по отношение на други деца.

–       Семейства, в които у майката се забелязва негативно отношение към живота. Майки, които не се доверяват или имат негативно отноение към света и училището на детето, обикновено не желаят да сътрудничат на педагозите. В тази връзка майката не осъжда и не коригира поведението на детето си. В конфликтни ситуации тя е склонна да оправдае насилието като естествена реакция на общуването с „врага”.

–       Властни и авторитарни семейства. Възпитание в условията на доминираща хиперпротекция се характеризира с безпрекословно подчинение на волята на родителите, поради което за деца от такива семейства училището е среда, където могат да отхвърлят вътрешните прояви на страх и гняв.

–       Семейства, за които са характерни конфликтни семейни взаимоотношения. В такива семейства, където възрастните често се карат и ругаят, агресивно самоутвърждавайки се в присъствието на детето, работи така наречения  „модел за обучение”. Децата усвояват и в по-късен етап го прилагат в ежедневието си като начин за справяне със ситуации. Един модел на поведение може да се предава от поколение на поколение като семейно проклятие. Фрустиращата и тревожна атмосфера в семейството принуждава детето да се защитава като се държи агресивно. В такива семейства на практика отсъства  взаимна подкрепа и близки взаимоотношения. Деца, в чиито семейства се практикува насилие, го оценяват различно от другите деца. Когато подрастващият е свидетел на насилствена комуникация, за него повишения и рязък тон са нормални. Тогава физическото и вербално насилие между връстници за него са напълно приемливи.

–       Семейства с генетична предразположеност към насилие. Децата притежават различна генетична предразположеност към толерантност. При тези с ниско ниво на толерантност се наблюдава висока степен на насилствени прояви.

 

• Влияние на средата върху човека в процеса на неговото развитие;
• Негативни занимания в домашна среда, непедагогическо използване на игрите в развитието на детето;
• Отрицателно влияние от страна на обкръжението- антипедагогическо поведение от родителите, от връстници и др.
• Отрицателно влияние на средствата за масова комуникация.

Недостатъци във възпитанието на подрастващия – получават се в резултат на:

• Допуснати грешки от страна на родителите във възпитанието на детето;
• Предпазване на детето от различни жизнени проблеми; от активна дейност, която би довела до формиране на агресивност, неспособност за съпреживяване на човешките трудности и трагедии; неспособност да се преодоляват критични ситуации;
• Грешки и пропуски в процесите на обучение и възпитанието на подрастващия;
• Негативни нравствени ориентири във възпитанието;
• „Заучено поведение”- научаване на негативни модели на поведение. По този начин подрастващия се идентифицира с герои от филми или игри, от които научава различни форми за престъпна дейност.

Принадлежността към групата сблъсква подрастващия не само с определени очаквания и социална ориентация към груповия идеал, но изисква от него доказателства за самоконтрол. Особено значимо в това отношение е гледането на филми със сцени на насилие  за подрастващите, които се чувстват непълноценни по отношение на връстниците си във физически, социален или учебен план. Feshbach  и Singer (1971) опитно са установили, че демонстрирането на насилие от медиите провокира проявата на агресивност. Показваното в средствата за масова информация насилие може да доведе до поява на мисли и идеи, които на по-късен етап „да актуализират конкретни емоции и специфични тенденции в поведението”.

По проблема за кратковременното въздействие на сцени с насилие Berkowit (1974) посочва следните фактори, влияещи на вероятността насилието, показано в медиите да се превърне в стимул за агресивност.

• Наблюдаваната сцена може да се асоциира н агресивност от зрителя – „Агресията присъства в мислите на зрителя, и филмът не я предизвиква, ако зрителят не счита за агресия това, което наблюдава”;
• Зрителят се отъждествява с насилника – „у зрителят, отъждествяващ се с агресора от филма, могат да възникнат милени образи, самите те подтикващи го към агресия”;
• Потенциалният обект на агресия се асоциира с жертвата на насилие във филма;
• Наблюдаваните събития трябва да изглеждат реални и по този начин да задържат зрителския интерес – зрителят „е особено склонен да се поддава на влиянието и си представя, че постъпва по аналогичен начин”.
• Липса на единство и съгласуваност във възпитателното въздействие  между родителите в семейството; между родители и училище.

• Негативна личностна позиция на подрастващия. Тя се изразява в следното:
• Наличие на отклонения в самооценката на подрастващия. Тя може да е завишена – това от своя страна води до поява на прекомерна амбиция и самомобилизация, която в съчетание с негативно самоизразяване води до агресия и насилие; занижена – създава предпоставки за неувереност в собствените способности, а следователно и до проблеми във взаимоотношенията с връстниците.
• Безразличие към моралните ценности. Това е в резултат от липсата на   морален пример за подражание .
• Потребност за самоутвърждаване и съперничество между подрастващите, която се реализира по пътя на насилието.
• Сложност на формирането у подрастващия и юношата на потребност и желание за корекция на поведението;
• Стремеж на подрастващия към общуване, реализиран чрез участие в неформални младежки групи, в това число и участие в групи с асоциална насоченост.

Много изследователи в областта на училищното насилие анализират проблема като вземат под внимание социално – културните фактори пол, раса, социален статус.

Използвайки модела на биоекологичната перспектива на Bronfenbrenner и Morris за насилието в училищата (www.vista-europe.org/), е видно, че насилието и агресията сред подрастващите са следствие на различни фактори. На всяко едно ниво от модела са открити рискови и защитни фактори.

Фигура  2

Рискови са тези фактори, при които една неблагоприятна ситуация въздейства върху индивида и способства за появата на проблеми. Количеството на рисковите фактори е от съществено значение за развитието на агресивно поведение. Според Rutter, обединяването на повече фактори значително засилва риска от насилствено поведение. Р. Стаматов (2008, с.80) обособява две групи фактори, влияещи върху агресията:
1.Индивидуални – тези фактори са свързани с емоциите, темперамента, когнициите, регулация на поведението, Аз- концепцията;
2.Социално/контекстуални – те отразяват социалните взаимоотношения в семейството, в училището; взаимоотношения със социалната среда.
Наличието на рискови фактори не означава непременно проява на насилствено поведение, а че вероятността за такъв тип поведение е голяма.
Защитни са факторите, които предпазват индивида от проблеми, дори при неблагоприятно развитие на ситуацията. Тези фактори осигуряват :
– Благоприятен изход за детето, независимо от засиления риск на ситуацията, в която е попаднало;
– Съхраняване на устойчивостта и компетентността в условия на стрес;
– Възстановяване след нанесени травми.
Към защитните фактори спадат: подкрепяща семейна среда с добри взаимоотношения, добри приятелски връзки, висока самооценка, самоконтрол, учебна и социална компетентност.
При оценяване на насилието трябва да се имат предвид следните обстоятелства:
– Не съществува определен тип насилник, упражняващ единствено целенасочено насилие;
– Съществува връзка между ситуации с проява на насилие, участниците в тези ситуации и целите, които са си поставили;
– Насилието във всяка ситуация е насочено към постигане на определени цели (Стаматов, 2008, с. 318).
Според модела на Uri Bronfenberger (Farrington,1998) насилието може да се изучава от позицията на три контекста:
– Индивидуален контекст При него изследователите са проучили основно индивидуалните характеристики на подрастващите момичета и момчета, които се превръщат както в агресори, така и в жертви. Проучванията показват, че при агресивните ученици се наблюдава ниска степен на самоконтрол, те са импулсивни, приемат непознати социални ситуации като враждебни.
– Междуличностен контекст
Когато насилието се разглежда в междуличностен контекст трябва да се има предвид, че приятелите могат да бъдат рисков или защитен фактор по отношение превръщането на подрастващия в жертва. Взаимоотношенията притежават собствени правилау норми и ценности. Подрастващите създават собствена култура и среда. В средата на връстниците те експериментират, играейки различни социални роли и ситуации, като последствие оценяват ефективността им за постигане на конкретна цел.
В училищна среда влиянието на групата на връстниците се засилва. В тази група подрастващия се опитва да намери своето място, да се самоутвърди. Освен това се опитва да осъществи контрол над връстниците си посредством влияние върху мнението и поведението им. Използвайки сблъсъци и конфликти с другите ученици, децата се подготвят за функциите си в обществото.
Неймарк (по 1, с. 34) казва следното: “Потребността от общуване с връстниците, потребността да си приет, уважаван, ценен от другите, е много силна у човек”, като това явление реално се изразява в участие, включване в различни социални групи.
Възрастта 11-14 години е изключително напрегнат момент в развитието на индивида. В този период, под влияние на благоприятни фактори като спорт, приятелство и др. юношата гради основите на личността си.
Според И. С. Кон на тази възраст половото развитие е гръбнакът, около който се структурира самосъзнанието на юношата. Потребността му да се убеждава в нормалността на своето развитие се диктува най-вече от същата тази тревожност, и добива сила на доминираща. Физическата и половата зрелост изпреварват социалната, което води до конфликтното протичане на въпросния период.
Недостигащият жизнен опит и липсата на морални устои ускоряват процесите на търсене на авторитети, които заместват родителския. Така се създават юношеските групи, в зависимост от приликите между подрастващите – полова принадлежност, поведение, нагласи, се формират групи. В тези групи борбата за влияние и надмощие е с всички средства – физика, облекло, пари, подражаване в речта и поведението.
В групите съществува йерархия – има лидер, членове и желаещи да се приобщят към групата. Лидерската позиция дава възможност за сила и контрол над останалите членове, намиращи се на по-ниска позиция. Лидерите решават кой да принадлежи към групата, определят правилата кой да бъде приобщен или изключен. Лидерите използват принудителни стратегии (физическо и вербално насилие), когато е необходимо да постигнат своите цели. По този начин постигат доминиране и поддържане на социалната си позиция (Стаматов, 2008, с. 249). Колкото по-потиснат е юношата като индивид, колкото по-тежко изживява промените в себе си, толкова по-важна му е оценката на групата, на нейните лидери. Юношата подражава на лидера, стреми се да му хареса и съответно се състезава с него по арогантност и агресивност. Нерядко става и жертва – поради отказ да участва в някоя проява или просто така, за сплашване и държане на останалите в подчинено положение.
Насилието се открива на всички равнища от социалните взаимоотношения в групата. Тези, които заемат лидерска позиция, притежават в достатъчна степен интелигентност и способност да прилагат насилствени или ненасилствени стратегии за задържане на позицията си. Подрастващи, които са на най-ниските нива на йерархията в групата на връстниците, изпитват трудности при разбиране на социалните правила и се опитват да се възпротивят. Това съответно ги превръща в обект на агресия.
Критична роля по отношение на взаимодействието между връстниците в училище и риска от въвличане на учениците в инциденти на насилие има естеството на семейните взаимоотношения, т.е :
– Отсъствие на привързаност и емоционална топлина между членовете на семейството;
– Наличие на физическо и психическо насилие в дома;
– Липса на контрол и корекция от страна на възрастните по отношение поведението, отношението и дейността на децата в семейството.
Stroufl и Fluson (www.vosp.ru), в резултат на проведени изследвания потвърждават, че децата често стават насилници следствие на възпитание в условията на майчина депривация (от най-ранна възраст не са получавали достатъчно любов и грижи). Това са деца с неформирана привързаност към родителите.
Baldry и Farrington откриват, че момчета, които имат родители с авторитарен стил на възпитание и системно налагат наказания на децата си, упражняват по-често тормоз върху свои съученици (Baldry&Farrington, 1998). Момчета, прекалено покровителствани от майките си, са потенциални жертви, тъй като този вид взаимоотношения обуславят психологическата безпомощност на жертвата. Деца, в чиито семейства насилието и тормоза са ежедневие (между родители и деца, между двамата родители), вероятността да повторят това поведение със свои връстници е много голяма.
Ø Училищен контекст
Междуличностните отношения, усвоени в семейна среда , на по-късен етап се пренасят в училище. Насилието процъфтява в институционалните среди, каквито са училищата, където честите контакти сред участниците могат да запазят стереотипните роли на надмощие и подчинение (Ortega, 1994). Конфликтите са избежни в социалния живот, като училищата не правят изключение. Най-често срещаните конфликти са породени от взаимоотношенията между връстниците, между учители и ученици и др.
Чрез понятието „конвивенция” е възможно да се обясни проблема насилие в училище. Конвивенцията (convivencia) е създаване на условия за позитивни връзки между учениците (или между учители и ученици), за живот сред другите с „…чувство на солидарност, братство, подкрепа, хармония, желание за взаимно разбиране и разбирателство и разрешаването на конфликти чрез диалог или други мирни средства” (Ortega, del Rey, & Mora-Merchán, 2004, с. 169). Нерешените конфликти и некоригираното просоциално поведение биха довели до нарушаване на конвивенцията.
Според социолози и криминолози причините, водещи до насилие в училище, трябва да се търсят в културата, политиката и обществото на държавата. В обществото винаги има индивиди, които са изложени на риск да бъдат въвлечени в инциденти с насилие.
Насилието в училище се разпростират от инциденти, свързани с тормоз (Ertesvåg & Vaaland, 2006; Roland, 1998) и заплахи (Flannery et al., 2004) до такива, където се употребява оръжие, стреля се напосоки и се стига до човешки жертви (Barta, 2000). Въпреки, че извършителите и жертвите на насилие са много повече извън училищата, то последните не са застраховани срещу най – тежките форми на насилие.
Групата на връстниците
Американецът Стенли Хол е един от първите, който предлага задълбочено изучаване на юношите през 1904 г. в книгата си „Психология на юношеството”.
Ланкастър в свое съчинение, публикувано през 1989 г., разглежда двеста биографии на известни личности, от които извлича някои основни тенденции, които се проявяват през периода на юношеството, като сини импулси; бурни, но краткотрайни емоции; фантазии за успех; желание за преустройство на обществото и др. сред юношите, превърнали се по-късно в знаменитости са Джеферсън, Шели, Толстой, Русо, Вагнер и др. (Долто,1994,с.54).
Юношеството се характеризира със стремеж към това „да не бъдеш такъв, каквито са всички”. Стремежът на юношата да се изяви често води до нарушаване на общоприетите норми.
През първия период на юношеската възраст (периода на половото съзряване) юношата възпроизвежда реалното съществуващо поведение на възрастните в отношенията си с връстниците. С началото на половото съзряване в децата се появява силен стремеж към изграждане на големи групи с други деца (до 15-20 деца). Групите имат свой лидер и социална структура с няколко равнища. Авторитетът на лидера за децата от групата става по-голям от авторитета на учителя. Децата престават да съобщават на учителя забелязани нарушения на правилата в класа, установени от него.
През втория период на юношеската възраст (ранната младежка възраст) по-силният стремеж е към заемане на място в социалната структура на възрастните (групата от връстниците остава на втори план). Като отговор на действията на обществото да противодейства на този стремеж, младежите създават социална структура от младежки групи, в която възпроизвеждат реалната социална структура на своето общество.
Броят на членовете на младежките групи след края на половото съзряване (14-15-годишна възраст) силно намалява, като се увеличава груповата вътрешносоциална организираност. На този етап има ясно изградена структура от отношения между отделните участници.
През първата половина от юношеската възраст зависимостта на юношата от връстниците е по-силна, а през втората половина от юношеската възраст се изграждат механизми за противодействие на натиска на групата.
С началото на юношеската възраст емоционалният контакт между детето и родителите силно намалява, в същото време силно се увеличава емоционалният контакт между връстниците. Тийнейджърът не може окончателно да преустанови връзката с моделите на семейната среда, преди да намери кой да ги замести. Рязкото прекъсване на емоционалния контакт с родителите е свързан с прекомерно влияние на връстниците върху юношата, с начало на асоциално поведение, с ранно начало на сексуални контакти (Маджаров, 2001, с. 14).
Неумението за включване в група от връстници и оставането извън групата се преживява от юношите като чувство за самота. Това чувство е една от главните емоции, която насочва поведението в юношеска възраст към включване в група. Чувството за самота в юношеска възраст се преживява много по-силно и болезнено, отколкото в по-късните възрасти.
В групата от връстници приемат нов член, ако той е съгласен с правилата и съществуващата структура на групата. Новият младеж в групата винаги започва включването си в нейната структура от най-ниския статус.
Групата оценява юношата по такива качества на поведението и личността: начин на обличане и държане, умение за извършване на определено поведение, социалният статус на юношата в класа и в другите групи, в които участва, употребата на жаргон. Като най-важно умение за включване в някаква компания юношите смятат способността да се възпроизведе поведението и външния вид на другите членове на компанията.
Юношата се стреми да получи висок статус в групата от връстници като изгражда в себе си такива качества и поведение, които гарантират одобрението на другите членове.
Юношите се обединяват в групи, тъй като изпитват потребност от съвместно (групово) поведение с други хора, от самоутвърждаване сред другите хора, т.е. от признание на околните (т.е. заемане на някакво място във взаимоотношенията с другите), потребност от реализация на своите способности (Маджаров, 2001, с. 30). Когато младежите не са удовлетворили тази своя потребност, те се включват в групи с асоциално поведение.
Според Coie и Dodge (1998) средната училищна възраст е период, през който връзките с връстници, имащи деликвентно поведение, е показател за запазване на агресивно поведение (Стаматов,2008,с. 280).
За този период е характерно:
– Засилване на раздразнителността и неадекватни реакции (особено при момчетата);
– Прояви на гняв и избухливост;
– Наличие на тревожност;
– Наличие на депресивни състояния (най-вече при момичетата).
Олуеус открива, че при деца, които са достигнали полова зрялост по-рано и физически са по-силни, вероятността да попаднат в групата на агресивните е по-голяма.
При подрастващи в средна училищна възраст се откриват антисоциални наклонности, които се определят като свойства на Аз-а. Към тези наклонности спадат импулсивност, липса на страх, физическа сила, висока двигателна активност, ниски прагове на потискане на поведението и висока степен на безсърдечност.
В горна училищна възраст настъпват драстични промени в мислите, чувствата и отношението на юношите към собствената си личност и към другите. Емоциите са по-разнообразни, по-крайни и по-непредвидими. През този период нараства автономността при вземане на решения. За юношеската възраст са характерни проявите на импурсивност и търсене на рискове.
В този възрастов период причините за агресивни актове са следните:
– Промени в социалното обкръжение ( включват ново училище, нови съученици);
– Повишаване социалната значивост на взаимоотношенията с връстниците;
– Засилване на стремежа за отстояване на личностната позиция и приемането на насилието като средство за постигане на тази цел;
Инцидентите на насилие в училище са винаги планирани, което означава, че има идея, разработена е стратегия (време, място и начин) на насилствения акт.
Насилието в училище се подразделя на физическо и емоционално.
Леме Халдре (www.vosp.ru) определя емоционалното насилие като действие спрямо ученика, което е насочено към нарушаване на психологическото благополучие на жертвата. Емоционалното насилие предизвиква у жертвата емоционално напрежение, като го унижава и снижава самооценката ѝ.
Видовете емоционално насилие, които се срещат между връстници са:
– Насмешка, даване на прякори, безкрайни забележки и необективни оценки, присмех, унижения в присъствието на други деца и др.;
– Отхвъърляне, социална изолация, отказ от общуване с жертвата;
Под физическо насилие се разбира прилагането на физическа сила спрямо съученици, в резултат на което е възможно нанасянето на физическа травма. Към физическото насилие се отнасят побой , ритане, скубане, отнемане на вещи и др.
Обикновено физическото и емоционалното насилие са съпътстващи явления.
В актовете на насилие между връстници могат да се открият участници, изпълняващи различни роли:
– Насилници – това са ученици, които са инициатори и извършители на тормоз над други ученици;
– Помощници на насилника – това са подрастващи, които помагат на насилника или са преки участници в тормоза;
– Ученици, подкрепящи насилника – характерно за тях е, че те осмиват жертвата по време на тормоза; окуражават насилника; приканват и други да наблюдават насилствиния акт;
– Жертви – те са обект на насилствените актове;
– Защитници на жертвата – усилията им са насочени за прекратяване на тормоза , като се обръщат за помощ към възрастни, към други деца; опитват се със собствени сили да решат проблема или насърчават жертвата да отстоява правата си;
– Свидетели – такива деца остават безучастни към насилствените актове, стоят настрана и се преструват, че не забелязвят нищо (Стаматов, 2008,с.27).
Типичният насилник

Децата насилници притежават много по-позитивни нагласи към агресията. Характерно за тях е, че са склонни към доминиране (изпитват силна потребност да са лидери) и приемат доминирането за социална норма. Те са импулсивни, не изпитват страх от конфликти и директни сблъсъци. Притежават положителна нагласа към издевателствата и незачитане правата на по-беззащитните от тях. Емпатията при такива подрастващи е слабо развита, поради което те рушат човешката идентичност и доминират над жертвата. За тях насилието е начин за решаване на конфликти и за получаване на желани неща. Предразположени са да градят самоуважението си с помощта на агресията.
Насилниците доминират над жертвите си с физическо превъзходство, обичат да командват и да държат другите в подчинение. В случаи на насилствени актове са склонни да се самооневиняват. Предразположени са да генерират решения, които не отчитат перспективата на другия. Приемат агресивността за най-адекватен отговор на чуждата агресивност, без да търсят алтернативни решения на ситуацията (Olweus, 1997).
Според Marcus (Стаматов, 2008, с. 31) децата насилници се характеризират с по-слабо развити психо-социални функции в сравнение с техните връстници.
Salmivalli, Kaukiainen и Lagerspetz (1998) разграничават следните видове насилници:
– Насилници, които използват проактивна агресия;
– Насилници, които използват само реактивна агресия;
– Насилници, които използват реактивна и проактивна агресия.
Buss и Perry (1992) предлагат следната типология на децата насилници:

• Насилници, за които е характерно наличието на поведенчески (инструментален) показател – при тях най-често се среща физическо или психическо насилие;
• Насилници, при които силно изразен е афективния елемент – т.е. има наличие на гняв, които в определени ситуации достига до ярост; гневът предизвиква насилствени актове, но след отминаването му остават когнитивни реакции като злонамереност, подозрителност, враждебност.
• Насилници, за които е характерен когнитивния елемент – при тях основно се наблюдава враждебност под формата на озлобеност към околните, чувство на негативизъм и на преживяна несправедливост.
• Berkowitz (2001) обособява две групи от деца с насилническо поведение:
• Емоционално реактивни агресивни – за тях е характерна лесната раздразнителност (при дразнене или заплаха), която може да премине в открити актове на насилие. Имат силно развита чувствителност към заплахи и обиди, поради което често реагират неадекватно на ситуациите.
• Инструментално-агресивни – това са инициаторите за насилие над връстниците. Те заплашват, обиждат, използват физическа сила. Нападенията над другите деца са преднамерени, с цел доминиране над тях. Този тип насилници са самоуверени и груби, преследват докрай целите си.

Според Калчев (2003) агресивните деца могат да се обособят в три групи:

• Инструментално–агресивни. За тях е характерно високо равнище на агресивните действия, които са насочени към постигане на конкретни цели (придобиване на пари, вещи);
• Гневно-агресивни – при тях агресивните действия са ръководени от гняв, злонамерени са; извършват се хладнокръвно. Причините за такъв вид поведение е преживяна несправедливост, унижение от страна на родители или връстници.
• Враждебно-агресивни – насилствените актове при този тип подрастващи са инициирани от желанието да се причини болка

Стаматов (2008) разглежда поведението и на още един тип насилници – такива, които притежават антисоциална идентичност. За такива деца е характерно преднамерено предизвикване на конфликти с цел демонстриране на сила. Ако насилственият акт завърши с успех, то действията им стават още по-груби и безразсъдни. Склонни са към лъжа и манипулиране на другите. Не признават вината си освен в случай, когато агресивните актове са разкрити. При тях липсва емпатия, като акцентът пада върху собственото Аз.
Характерни особености за горна училищна възраст са про­явите на грубост, конфликтност, сприхавост, произтичаща от не­обходимостта на юношите да извоюват своята автономност, да изградят “Аз”-образа си, да се предпазят в уязвимостта и несигурността си.
Типичната жертва

Жертва може да стане всяко дете, но обикновено избират това, което е по-слабо физически и се отличава по външен вид от останалите. Най-често жертви на училищно насилие стават подрастващи, които имат:

• Физически недостатъци – носят очила, имат дефект в говора или нарушение в движението, т.е. това са деца неспособни да дадат решителен отпор на насилника и да се защитят;
• Особености в поведението – в мишена за насмешки и агресия се превръщат свитите и срамежливи деца (интроверти и флегматици). Към този тип спадат и хиперактивните деца, които прекалено дълбоко навлизат в личното пространство на връстниците си (включват се в чужди разговори, налагат мнението си) и по този начин предизвикват „ответен удар”. Такива деца могат да приемат ролите както на насилници, така и на жертви, а понякога и на двете едновременно.
• Особености във външността – това, което отличава детето по външен вид от общата маса може да стане обект на присмех: рижа коса, лунички, стърчащи уши, криви крака, прекалена пълнота или слабост и др.
• Недобри социални навици – поради недостатъчен опит в общуването и себеизразяването и липса на психологическа защита срещу тормоз, много деца стават обект на вербално и физическо насилие. Такъв тип жертви се примиряват с неизбежността на положението си, достигайки дотам да оневиняват насилниците си.
• Страх от училище. Най-често се наблюдава при подрастващи със социално негативни очаквания по отношение на училището. В някои от случаите този страх се индуцира от родителите, които са имали проблеми в училищна възраст. Ученикът, проявяващ страх и несигурност в училище, лесно става жертва на насилие от страна на връстниците си.
• Отсъствие на опит за колективен живот. Подрастващи, които в ранна възраст не са посещавали детски заведения, могат да нямат изградени навици за общуване с връстници.
• Болестни състояния – съществуват множество болести, симптомите на които могат да станат причина за присмех и издевателства от страна на връстниците (например тикове, нарушения в речта, дислексия и др.).
• Нисък интелект и трудности в обучението. Недостатъчните способности детерминират с по-трудното обучение на детето. Ниските академични постижения формират ниска самооценка (Dodge, Asher, 1986). По този начин подрастващият с ниско интелектуално ниво и обучителни трудности може да бъде жертва на училищно насилие или да влезе в ролята на насилник (www.vosp.ru).

Според Rigby (2008) децата жертви могат да бъдат пасивни и покорни, но от друга страна агресивни. И за двата типа е характерно, че са с нисък статус сред връстниците си, което води до неприемане и отхвърляне от общата група. Децата жертви могат да реагират реактивно (при атака от страна на насилниците не използват сила за защита) или проактивно (склонни са към агресия не само срещу нападателя, но и към останалите деца).
В училище, ставайки жертва на агресия, децата усвояват подобен тип поведение. В резултат на експеримент, проведен от Patterson, Littman и Bricker през 1967г. е уставовено, че ученици станали жертва на насилие от страна на връстници в началото на учебната година, в края на същата година често самите те стават агресори. Но не всички жертви на агресия усвояват подобни уроци. Тези, които често са подложени на нападения от връстници, но успяват да се защитят, използвайки подобни насилствени актове, са най-склонни към агресия. Изводите са, че жертвите на насилие копират агресивното поведение, от което самите те са пострадали.
Dodge прави предположение, че агресивните деца са по-склонни да приписват враждебни намерения на своите връстници, в резултат на което се стига до негативни събития.
От проведен експеримент Perry и Kusel установяват, че жертвите на насилие могат да бъдат разделени в две категории: силно агресивни (следствие на упражненото върху тях насилие) и жертви с ниска степен на агресивност (деца, които проявяват тревожност и неувереност, следствие на което не могат да се защитят, когато ги нападат (Бэрон, Ричардсон, ,с.108).
Съществува и трети тип ученици – такива, които избират ролята на жертва, за да си осигурят одобрението, симпатиите и приемането от страна на връстниците.
Дете, което е станало жертва на насилие, притежава слаба социална чувствителност и не може да взаимодейства пълноценно с връстниците си. То интерпретира по собствен начин техните намерения и им приписва враждебност, която в действителност не съществува.
Насилието поражда насилие — не само в буквалния смисъл, когато жертвата се старае да отвърне на удара с удар, но и в неизмеримо по-сложния и коварен смисъл, когато нападателят се старае да оправдае насилието си, като преувеличава злото у врага си и така увеличава вероятността да го нападне отново (и отново, и отново…) (Бэрнс,1986).

Свидетели и помощници на насилието

Страничните наблюдатели също са потенциални жертви, но само ако насилникът си мисли, че ще избегне наказанието.
Staub (http://www.people.umass.edu/estaub/) определя свидетелите като пасивни (наблюдават насилието над други хора и не предприемат нищо) и активни (те предприемат определени действия, за да ограничат насилието).
Помощниците на насилника могат да изпълняват следните функции:
– Активно да участват в ситуациите на тормоз (например да държи жертвата, докато мъчителят я бие);
– Да подкрепя насилника вербално (окуражава го с думи);
– Пасивно подкрепя мъчителя (не участва пряко в насилието, но може да пази и да сигнализира, ако идва възрастен).
Помощниците и свидетелите в повечето случаи не реагират на насилствени актове от страх самите те да не бъдат наранени или да не станат следващата жертва. Особеното в поведението им е, че изпитват гняв и безпомощност, но не знаят какви действия да предприемат.
Последствията за юношата от това да е свидетел или помощник на насилника е, че изпитва неяснота по отношение на собственото си място в отношенията си с другите. От друга страна свикват с тормоза между връстниците и го приемат за естествен и нормален вид отношения. С времето приемат, че такова поведение е уместно и те не притежават силата и желанието да променят положението.
С цел превенция на агресивните и насилствени прояви сред подрастващите, основните задачи са свързани с усвояване от децата на нормативни знания за агресията, насилието и последствията от тях и усвояване на междуличностни умения.
Училището може да повлияе върху развитието на средата, при формиране на междуличностните отношения с връстници и съученици, с учители, на възприемането на детската агресия като асоциална и недопустима.
Основна задача на ранното юношество е развитието на стабилна партньорска група. Дали тази партньорската група е просоциална или антисоциална в ориентацията си значително влияе върху вероятността за агресивно и насилствено поведение. В средна училищна възраст е от съществено значение формирането и утвърждаването на идентичността.
Превенцията може да помогне за намаляване на насилието като цяло чрез насърчаване на социалната компетентност и предоставяне на надежда за придобиване от децата на компетенции в други области на развитието. Подобренията в семейното функциониране и родителско поведение са свързани с трайно и положително въздействие върху поведението на детето. Превенцията на насилието в училище може да включва първична профилактика при децата, особено когато интервенцията цели няколко ключови етапа на развитие. Училищно-базираните програми за предотвратяване на насилието не са достатъчни, за да се промени хода на събитията. От съществено значение са промените в училищните политики и начина, по който училищата се справят с насилствени инциденти сред подрастващите.

Литература/Reference
1. Десев, Л., Ст. Жекова, Д. Йорданов, Г. Пирьов, и др. Педагогическа психология, С., 1977.
2. Калчев, П. Тормоз и виктимизация от връстниците. С., Парадигма, 2003.
3. Маджаров, Е. Психологическо портретиране на правонарушителите. С., 2001.
4. Маджаров, Г. Развитие на психиката в детско-юношеска възраст. С., 2002.
5. Мардахаев, Л. В. Социальная педагогика. М., Гардарики, 2005.
6. Нешев, К. Лекции по етика за психолози, педагози, журналисти. С., УИ „Св. Кл. Охридски”,1992.
7. Попов, Хр. Човешката агресия. С. Колор студио, 1999.
8. Стаматов, Р. Детската агресия. С., 2008.
9. Baldry, A. C. & Farrington D. P. Violence is defined as behavior intended to cause injury, but it also includes threats. 2006.
10. Olweus, D. Billing at school. 2004.
11. http:// www.who.int/violence injury prevention/violence/world report
12. www.dadalos-iizdvv.org/frieden_bg/index.htm
13. www.vosp.ru