Abstract:This article will discuss some of the ethical aspects of professionalism in working with parents of children with special educational needs. An attempt will be made to derive the types of family relationships and on the basis of them to offer adequate ways of interaction between professionals and parents for more successful communication in the process of inclusive education.

Привличането на родителите, като партньори и активни участници в дейностите, свързани с учебно-възпитателния процес е един доста труден и не особено увенчаващ се с успех процес. Но когато се касае за партньорство и сътрудничество в процеса на приобщаващо образование, това се оказва дори непостижимо. За това не бива да виним само и единствено родителите, а може би е необходимо да направим и един кратък ретроспективен анализ на социалнопедагогическата работа с деца със специални образователни потребности и оттам да вникнем в същността на народопсихологията на българина.

В исторически аспект, развитието на институционалните грижи за деца и младежи в България може условно да бъде разделено на три етапа. Като най-приемлива и исторически издържана може да се приеме периодизацията предложена от Б.Кривирадева, която обособява следните етапи:

• Първи етап – от 1878 до 1944 г. – грижата за децата е поверена основно на благотворителни дружества, липсва централизиране на системата на грижа за деца в неравностойно положение.
• Втори етап – от 1945 до 2000 г. – централизация и институционализация на грижите за деца.
• Трети етап – от 2000 г. до днес – процес на преход, в който се върви към децентрализация и деинституционализация (Kriviradeva, 2009:48).

Според мен особено влияние върху психологическите нагласи на българина и неговото отношение към „различните“ деца е оказал втория етап, на който ще акцентираме малко по-подробно.

Промените, които настъпват в социално-икономическия, политически и обществен живот след 09.09.1944 г. неминуемо се отразяват и върху организацията, устройството и дейността на институциите за деца. От този момент нататък държавата се превръща в основния, а по-късно и в единствения ръководен орган, носещ всички права и задължения за организирането, планирането и реализирането на социалнопедагогическата дейност в институциите за деца и младежи. През 1945г. Министерството на социалната политика приема Правилник за уредбата и ръководството на детските домове[1]. Съгласно правилника, институциите трябва да се грижат за социалното възпитание, здравето, правилното телесно и душевно равновесие на децата.

През 1945г. Министерството на социалната политика приема Правилник за домовете[2]. Според неговите разпоредби, детските домове са държавни възпитателни заведения за деца от училищна и предучилищна възраст и имат за цел да осигурят правилно отглеждане и възпитание на децата, както и опазване на живота и здравето им. Според възрастта на децата, домовете биват:

• Домове за деца от предучилищна възраст от 3 до 7 години (ДДПВ);
• Домове за деца и ученици от 7 до 15 години;
• Домове за юноши ученици от 15 до 18 години.

През 1947 г. Министерството на социалната политика изготвя и одобрява Правилник за уредбата и ръководството на общежитията за сираци[3] и Правилник за уредбата и ръководството на общежития за деца на нуждаещи се или социално слаби граждани[4]. Тези два правилника за първи път правят диференциране на децата по социален статус – първата група на децата сираци и втората група на деца от социално слаби или нуждаещи се семейства.

През 1952 г. Министерството на народната просвета обнародва Правилник на домовете за деца и юноши[5]. В него изчерпателно са изведени всички аспекти от дейността на институцията като социокултурна среда и микросистема за грижа на подрастващите. Съгласно правилника в Домовете за деца и юноши (ДДЮ) могат да бъдат настанявани следните категории деца и юноши:

• останали без родители;
• изгубили един от родителите си;
• чиито родители имат хронични заболявания;
• на многодетни родители;
• отнети от родителите по решение на съда. (Bogdanov, 2008:100-101).

През петдесетте години на ХХ век. в България започнало интензивно да се разкриват специализирани институции за отглеждане на деца с увреждания, в случай на изоставяне от страна на родителите. По презумпция този тип институции са се създавали „далеч от погледите на хората“ с цел този тип деца да не влияят на емоционалното състояние на здравите. Тези социални заведения са изграждани на основата на медикалистката философия, че децата с увреждания могат да получат адекватни медико-педагогически и образователни грижи само в специализирани заведения от съответните специалисти. По същия начин стои въпросът и за изоставените здрави деца, нуждаещи се от социализация и подготовка за самостоятелен живот. Те също са били институционализирани в съответните социални заведения (Braykov, 2011).

След 2000 г. започват да се осъществяват някои промени по отношение на институционализацията и деинституционализацията на децата от специализираните социални институции, което предизвиква макар и с бавни темпове раздвижване и промяна в системата за децентрализация, което от своя страна довежда да промяна във виждането спрямо тази категория деца (Zlatkova-Doncheva, 2015:14).

От направения ретроспективен анализ, може да се изведат няколко извода: 1) на българина му е „насадено“ мнението, че децата със СОП са „болни“, „различни“ деца и те трябва да остават далеч от погледа на околните; 2) за такива деца е най-добре да се грижат други специалисти, а не те да се отглеждат и възпитават от семейството; 3) тези деца не трябва да се обучават в общообразователното училище.

Тези неправилно конструирани психологически нагласи спрямо децата със СОП и техните семейства, оказват все още негативно влияние върху успешната комуникация и приобщаването им в общообразователната среда.

В следващия материал ще акцентираме върху някои аспекти от дейността на професионалистите при взаимодействие с родители на деца със СОП, за изграждане на позитивно и успешно партньорство.

Очакването на дете е един незабравим спомен за всеки родител, то започва да съществува в представите на своите родители, то е желаното момче или момиче, което ще има чертите на мама, ще бъде амбициозно като татко, но никъде в тези очаквания не намират място физическите или психическите дефицити, но за съжаление те нахлуват в живота ни и преобръщат всичко наопаки. Приемането на проблема (диагнозата) от страна на родителите преминава през няколко условно обособени фази:

• I фаза – шок
• II фаза – отричане
• III фаза – страдание
• IV фаза – преработване
• V фаза – възстановяване

Времетраенето на всяка една от фазите не е константна и зависи както от емоционално-психическото състояние на родителите, така от позитивната подкрепа на специалистите, която ще получат.

В началото родителите би трябвало да бъдат обучавани и да им бъде вдъхната сигурност, че могат да отгледат детето си. Още от родилния дом родителя наблюдава отношението на другите към детето му – персонала на отделението е първото проявление на обществото, той не отхвърля „различното“ дете, а го приема, харесва и проявява нежност към него, което помага на родителите да се преборят с чувството на вина. Семейството трябва да получава реална помощ, а не съчувствие, трябва да преодолее чувството на вина, и да се научи да позволява оказването на професионална помощ[6].

Възпитанието на подрастващото поколение е важен фактор за развитие на обществото. Неговата функция се състои в предаване между поколенията на жизнен опит, съдържащ знания от областта на културата, науката, изкуството; на нравственост в поведението и в обществените отношения. (Vasileva, 2014:23).

Според характера на семейните отношения, всяко семейство индивидуално възприема ситуацията и взаимодействието с родителите и оказването на професионална помощ би трябвало да бъде съобразена с това. Ще представим накратко някои типове родителско поведение, които биха имали негативно влияние върху осъществяването на помагащия процес.

Авторитарен стил. При този стил на семейни взаимоотношения, родителя има пълен контрол над детето, независимо по какъв начин ще бъде постигнат. Тук взаимоотношенията се основават на базата на пълното подчинение от страна на детето, липсата на комуникация между дете и родител, като контрола често пъти се постига и със заплахи и дори с физически наказания. Този стил на взаимоотношения се характеризира с т.нар. битка за надмощие и детето се научава, че всичко се постига със сила и затова започва да търси начин да спечели.

Свръхпротекция. При този стил на взаимоотношения родителите не са успели да се справят със собственото си чувство за вина и проектират това в безкрайни и ненужни грижи към децата. Те приемат, че децата са неспособни да вършат нещо сами и затова постоянно се нуждаят от тях. Основната характеристика на този стил е упоритата, болезнена загриженост и за най-малките подробности от живота на детето. В резултат от свръхпротекционисткия стил децата не са способни да се социализират в обществото, да се справят с елементарни ежедневни хигиенно-битови задължения и в тях се създава чувство за неувереност в собствените им сили и липса на инициативност.

Разглезване. Този стил се приема по-скоро като крайност на топлото родителско отношение, отколкото на родителския контрол. При него родителите възприемат детето си като „малко“, дори и при настъпила в емоционално-психологически аспект, по-зряла възраст. Разглезването се разбира като приемане на детинско поведение много след момента, в който детето само може да превъзмогне това. В резултат на това детето приема, че то е „център на света“, свиква винаги да получава, но не и да дава, изживява болезнена привързаност към родителите си (в частност към майката) и затова се бои и от кратките раздели с тях, трудно се адаптира към нови условия.

Пренебрегване. При този стил се наблюдава пълно пренебрегване на потребностите и интересите на детето, като същото се отглежда в семейството само заради финансовата изгода на родителите. В резултат на това отношение детето преживява различни фрустриращи ситуации, развива комплекс за малоценност и изгражда ниска самооценка.

Разрешаващо-опрощаващо поведение. Този стил измамно е подчинен на “автономия”, но тя е по скоро криво разбрана. При този стил липсва контрол, няма никакви ограничения, но и никакви правила или стандарти за “правилно-неправилно”, които да се подават към детето. Липсата на ясни правила объркват детето и това може да повиши тревожността му. То става лесно раздразнително, импулсивно и агресивно. Не развива ориентацията си към постижения. Има слаб самоконтрол и не знае как да се справя с независимостта си.

Непоследователна родителска стратегия. “Двойният критерий” – родителят говори едно, а прави обратното. Има високи изисквания и претенции към поведението на детето, а самият той не ги спазва с начина си на живот. В резултат от непоследователността и противоречивостта в поведението на родителя се изгражда слаб и дезорганизиран образ на родител в детето, повишава се тревожността му, не могат да бъдат изградени стабилни навици и стереотипи на поведение, такива деца са потиснати, нерешителни и преживяват вътрешни кризи[7].

Специфична особеност при работа на специалистите с деца със СОП е приемането, че семейството трябва да бъде включено като активен участник в процеса на приобщаване, като партньор, от който зависят бъдещите успехи на детето.

Графично представена, работата със семействата може да се изобрази по следния начин (Minev, 2012:310):

• ИП – идентифициран пациент;
• Ресурсен учител, психолог, социален педагог/работник;
• СС – семейна система.

От гледна точка на работа с деца със СОП и техните семейства, както и в зависимост от поведенческата позиция и административно-правния статус на личността, могат да бъдат обособени четири типични групи клиенти:

• Доброволен клиент – самостоятелно насочил към социалната услуга по свое желание и очакване за помощ и подкрепа. Клиентът има предварително предположено разбиране за същността на проблема и причините за неговото провокиране. Идеи или не за разрешаване, очаквания от службата, претенции и т.н.
• Недоброволен клиент – насочен е към социалната услуга или институцията по административен или съдебен път независимо от неговите желания и е длъжен да приеме социално-помагащата намеса. Типични случаи на недоброволен клиент са лишените от свобода непълнолетни, осъдените на пробация, малолетни и непълнолетни извършители на противообществени прояви настанени във ВУИ или СПИ.
• Предписаният клиент е този, който е препратен от друга социална услуга или институция, като приемащата служба следва да продължи помагащия процес.
• Безпомощен клиент – отнася се до случаите, когато липсва личностен и поведенчески капацитет и не може да се разчита на възможност за включване на клиента в помагащия процес. Необходимо е социалният работник да се ангажира изцяло с нуждите на клиента, поемайки отговорността за неговото благосъстояние (Minev, 2012:265).

За да бъде ефективна работата на специалистът със семейството на дете със СОП, трябва да се има в предвид, че тя трябва да бъде изцяло изградена на принципа на договореност и приемане.

При всяка една първоначална среща със семейството на дете със СОП е необходима първоначална ориентацията в проблема и предварителното договаряне, които включват в себе си следните предметни области:

1.Първоначално определяне на проблема или нуждата

Идентифициране на проблема – Идеята на този първоначален етап е да се откроят общите и различните виждания по един и същ проблем и да бъдат сближени максимално различията.

• как клиента вижда проблема;
• какво означава проблема за другите значими на клиента хора;
• как специалистът вижда проблема;

На тази плоскост се наблюдават три различни позиции по отношение на един проблем – от страна на клиента, от страна на значимите за него хора, от страна на специалистът. Необходимо е да се помни, че първите две позиции носят висока степен на субективност, тъй като дори  и оценката на близкото за клиента обкръжение не е получено от социално значимите за него хора, а отразява очакванията на клиента за оценка отвън. Това не означава, че специалистът не е субективен в оценката си, тъй като той влиза в общуването и взаимодействието със своя опит, своите особености и личностни характеристики.

Предварително уточняване на целите – Тук все още не се търси фиксация на истинската работна цел. Идеята е да се изясни:

• как клиентът вижда или иска да бъде решен проблема;
• как другите значими хора виждат или искат да бъде решен проблема;
• как специалистът вижда решението на проблема.

Целта най-общо може да бъде определена като външно поставено очакване към дадена личност по отношение на нейно бъдещо поведение, която тя може да приеме или да отхвърли. Идеята на този етап е да бъде формулирана адекватна цел на съществуващия за клиента проблем, като тя да не надхвърля неговите възможности, да не е и под тях. Друго изискване е тя да бъде реално достижима, конкретна и ясно формулирана. Осмислянето на целта от страна на клиента до голяма степен определя и нейното приемане и изпълняване. Съпътстващите целта задачи доуточняват нейното съдържание и представляват разбивка на целта на произтичащи от нея подцели. Изискване към целта е и тя да притежава действен характер, да мотивира към конкретни поведенчески прояви и да ангажира личността.

Определяне на стъпките за реализиране на целта.

Освен подцелите или задачите, важен момент са конкретизирането на стъпките за изпълнението им. Това означава предвиждане на дейностите, разположени във времето, които ще гарантират изпълнението на поставените цели и задачи. Или, с други думи, това е разчет на дейностите, които трябва да предприемат клиентът и специалистът, за да върви успешно тяхната дейност.

Веднъж формулирани и разположени във времето, дейностите нямат характер на абсолютна задължителност, някои могат да бъдат прескочени, да бъдат преформулирани, да се наруши реда на тяхното изпълнение, ако ситуацията го налага. Необходимо е да се помни, че стъпките са ориентир, а не императив, който ако не се изпълни, следват наказания и санкции. Клиентът трябва да бъде убеден, че е в неговите възможности да промени хода на социалната работа. Това не означава занижен контрол, а активиране на нуждаещата се личност.

Първоначална преценка и договаряне.

Това е първоначално договаряне между клиент и специалист, като то не е толкова ориентирано към същността на съвместната работа, колкото към времето за срещи, честотата на срещите. Изготвят се съвместни правила за ефективна работа, които могат да бъдат написани или да се договорят устно. Важното е всеки да поеме своите ангажименти и да е отговорен към съвместно изготвения договор. Уточняване, договаряне на ролите и ангажиментите /правата, задълженията, отговорностите на клиента и социалния работник/.

1/ Прогнозиране на развитието на случая;

2/ уточняване на ангажиментите и отговорностите на клиента;

3/ Уточняване на ангажиментите и отговорностите на специалистът;

4/ Договаряне за стартиране на съвместната дейност по решаването на проблема.

2.Изследване на проблемната ситуация

Изследване на личностните особености на клиента.

Тук се акцентира върху уменията на специалистът за прилагане на диагностични методи на изследване, при спазването на условия за ненасилие, обясняване на процедурата на клиента, комплексност на изследването и т.н. Като едни от най-прилаганите методи са:

• Проучване на документи;
• Беседа;
• Наблюдение;
• Интервю;
• Метод на независимите характеристики и много др.

Идентифициране на личностните дефицити – слабите страни.

Тази процедура притежава също диагностичен характер и като най-прилагани методи са наблюдението, психологическата беседа, интервюто, личностните въпросници и тестове. Изискванията към тяхното прилагане са идентични с вече посочените, като основно правило при прилагането им е диагностициране с цел социално подпомагане, а не с цел непременно откриване на слабите страни на личността. По-скоро говорим за идентификация на нуждите на клиента.

Идентифициране на личностните ресурси /потенциала/;

Тази дейност се извършва заедно с клиента, като възможностите са или собствена самооценка на личностните ресурси, или идентифицирането им отново на основата на тестови методики. От адекватната им оценка зависи и посоката на социалната работа на личността. Правилото е да се опираме на личностни ресурси, които и клиентът, и специалистът приемат за налични.

Идентифициране на риска.

Най-добрият подход в този случай е изготвяне на програмата за предвиждане на риска, която се базира на количествени натрупвания на данни за определен случай, за ситуация или за даден обект. Изходен пункт е определянето на вероятността от повторно попадане в риск и изисква оценка по следните критерии:

• Проучване на личността – биографични данни, минало;
• Оценка на общите и специфични характеристики на личността;
• Оценка на компетентността им по отношение на демонстрираното поведение;
• Оценка на опита в тази насока – колко пъти е демонстрирано поведението, при какви обстоятелства, каква е самооценката за това и т.н.;
• Как личността, предвижда следващия риск /ако го предвижда/.

Разграничаваме риск от повторно демонстриране на същото поведение, риск за личността и за обществото. Тази дейност се припокрива с анализ на социалната ситуация.

3. Анализ на ситуацията

• Кои са факторите, провокиращи проблема и подържащи го в непоносими граници;
• Разкриване на ресурсите в индивидуалната жизнена реалност на клиента /личностно-социален ресурс/;
• Уточняване на възможностите за социална подкрепа и институционална намеса /социално-институционален ресурс/.

4.Предварителна професионална преценка и обобщение.

Тя е кратка, конкретна, без излишно навлизане в подробностите, като задължително е оптимистична и се споделя с клиента. Клиентът точно в този момент изгражда доверие в специалиста. Тук е момента в който е необходимо да се подчертае нуждата от други специалисти (психолози, психиатри, социални педагози и др.) – ако има такава, и да се договори начинът на работа с тях. Родителите на деца със СОП са достатъчно объркани от това, което им се случва, така че е наложително преценката да е точна и да отразява вижданията им за разрешаването на случая (Dimitrova, 2018:114-119).

Без да претендираме за изчерпателност, ще изведем някои основни насоки за подобряване ефективността на съвместното взаимодействие между специалистите и родителите на деца с дефицити.

Основните правила, които трябва да са спазват при взаимодействие на специалистите с родителите са:

• Да се познават особеностите на детето и те да се приемат, т.е да не се крие проблемът му;
• Да се търси споделяне на емоциите, чувствата, мислите.
• Да се игнорират поучителните и критични забележки за сметка на поощряваното и подкрепящо поведение;
• Родителите и специалистите поддържат взаимоотношения на доверие и подкрепа;
• Задължителен обмен на информация за проблемите и постиженията на детето, да се дават ясни инструкции как да се работи вкъщи, ежедневна връзка;
• Да се дава пример с поведението на възрастния. Както родителя така и специалиста да дават пример с речевото, емоционално, когнитивно и социално поведение;
• Да се отделя време за разговори, обяснения и изслушване помежду им, да се създаде спокойна атмосфера.

За подобряване ефективността на съвместната работа е необходимо:

• да има постоянна връзка, взаимодействие между различните специалисти;
• да се осъществяват повече срещи и консултации помежду им;
• да се изслушва мнението и на други колеги извън екипа;
• да се решават назряващите проблеми преди настъпване на кризата;
• осигуряване на повече достъпна специализирана литература;
• поддържане, спазване и следване на правилата не само в училищни условия, но и в ежедневен план;
• запознаването на родителите с целите на интегрираното обучение;
• предлага на родителите конкретни начини за успешна самоподготовка у дома; специалиста дава съвети на родителите как да бъдат полезни в подготовката на уроците и домашните упражнения, как да подготвят специални материали за по-доброто разбиране на учебния материал (специални таблици, схеми, чертежи и др.);
• родителите се насърчават активно и практически да поддържат формирането у детето на полезни умения за самостоятелен живот;
• специалиста съдейства на семейството за разширяването на социалните контакти на детето по местоживеене;
• включването на родителите в различни форми на подготовка, като краткосрочни родителски семинари, уикенди и др.

В заключение ще изведем някои съвети към специалистите, работещи с родители на деца с дефицити:

1.Помогнете им да си изградят реални очаквания. Така те ще се научат да виждат постиженията на своето дете.

2. Научете ги как могат да работят с детето си. Така ще са сигурни в способностите си да дадат всичко необходимо на детето си.
3. Покажете, че харесвате тяхното дете. Така ще разберат че детето им е прието в това общество и че се почувстват желани в него.
4. Насърчете ги да общуват с други семейства с деца с дефицити. Така ще разберат, че не са сами, ще се научат да споделят и да се справят по-лесно с трудностите.
5. Посъветвайте ги да си водят дневник, в който да записват всички важни контакти които могат да им послужат и за напред, и съветите, които получават от вас. Те ще са им упора в момента, когато вас ви няма.
6. Позволете им да работят с детето си пред вас. Така те ще се почувстват сигурни в себе си.

Накрая, но не на последно място, ще припомним и някои правила за осъществяване на правилна обратна връзка при комуникацията с родителите:

• Бъди наясно какво искаш да кажеш. Ако е необходимо напиши си какво искаш да кажеш, ако си притеснен или объркан.
• Започни с положителното. Културално сме настроени да се фокусираме върху негативните неща. Така се акцентира повече върху грешките, а не върху силните страни на човек. За това е желателно положителното се отбележи първо.
• Бъди конкретен. Наблегни на какво от това, което е направил или казал човека те е накарало да се наречеш “неосведомен” или “чудесен”. Като даваш обратната информация конкретно, даваш възможност да се научи нещо.
• Акцентирай върху поведението, не върху личността. Важно е да опишеш какво от това, което човекът прави харесваш или не харесваш. Даването на оценки не е препоръчително.
• Говори за поведение, което може да бъде променено. Може да се каже например – “Ще ми помогне много ако ме гледаш в очите, когато говоря, така разбирам, че ме слушаш”.
• Предложи алтернативи и възможните изходи. Ако ще даваш отрицателна обратна връзка е добре да предложиш какво може да се промени.
• Покажи, че обратната връзка е лично мнение. Важното е да се поеме отговорност за обратната връзка, която даваме.
• Остави право на избор. Решението за бъдещите действия и отговорността за тях е на човека, получил обратна връзка.
• Давай обратна връзка възможно най-скоро след събитието. Единственото изключение може да се направи в случаите, когато сме ядосани и е малко вероятно да се осигури конструктивна обратна информация[8].

ЛИТЕРАТУРА

1. Богданов, Д. (2008). Възникване, история и анализ на състоянието на домовете за деца, лишени от родителска грижа като социално-възпитателни институции в България. Педагогика, №11, 97-111.
2. Брайков Кр. (2011). Държавната политика в България към децата в неравностойно положение. Институционализация и деинституционализация. Електронно списание LiterNet, № 11 (144)., достъпно на: https://liternet.bg/publish28/krasimir-brajkov/dyrzhavna.htm, последно посетено на 27.12.2018г.
3. Василева В. (2014). Взаимодействието между семейство и училище – важен фактор за формиране на нравственото възпитание на детето. В: Сб. От Международна практика-приложна конференция на СОУЕЕ И Волгоград. – Русе, с. 23
4. Георгиев, Г. (2020). Проблеми на деинституционализацията и социалната интеграция на деца и младежи от СУПЦ. – Велико Търново: Издателство „ИВИС”.
5. Димитрова, Я. (2018). Хомосексуална ориентация при жени и девойки – социалнопедагогически проблеми. – В.Търново: Фабер.
6. Златкова-Дончева, К. (2015). Социалните услуги и институции в България – утвърждаване, развитие и перспективи. В: Сборник доклади от Втора докторантска научна сесия на ВТУ. – В.Търново, 4-18.
7. Кривирадева, Б. (2009). Организация и дейност на социално-педагогическите институции за деца. Габрово.
8. Минев, Т. (2012). Теоретични и методически основи на социалната работа. – В.Търново: Фабер.

REFERENCE

1. Bogdanov, D. (2008). Vaznikvane, istoria i analiz na sastoyanieto na domovete za detsa, lisheni ot roditelska grizha kato sotsialno-vazpitatelni institutsii v Bulgaria. Pedagogika, Vol.11, 97-111.
2. Braykov Kr. (2011). Darzhavnata politika v Bulgaria kam detsata v neravnostoyno polozhenie. Institutsionalizatsia i deinstitutsionalizatsia. Elektronno spisanie LiterNet, Vol. 11 (144)., dostapno na: https://liternet.bg/publish28/krasimir-brajkov/dyrzhavna.htm, posledno poseteno na 27.12.2018g.
3. Vasileva V. (2014). Vzaimodeystvieto mezhdu semeystvo i uchilishte – vazhen faktor za formirane na nravstvenoto vazpitanie na deteto. V: Ot Mezhdunarodna praktika-prilozhna konferentsia na SOUEE I Volgograd. – Ruse, p. 23
4. Georgiev, G. (2020). Problemi na deinstitutsionalizatsiyata i sotsialnata integratsia na detsa i mladezhi ot SUPTs. – Veliko Tarnovo: IVIS.
5. Dimitrova, Ya. (2018). Homoseksualna orientatsia pri zheni i devoyki – sotsialnopedagogicheski problemi. – V.Tarnovo: Faber.
6. Zlatkova-Doncheva, K. (2015). Sotsialnite uslugi i institutsii v Bulgaria – utvarzhdavane, razvitie i perspektivi. V: Sbornik dokladi ot Vtora doktorantska nauchna sesia na VTU. – V.Tarnovo, p. 4-18.
7. Kriviradeva, B. (2009). Organizatsia i deynost na sotsialno-pedagogicheskite institutsii za detsa. – Gabrovo.
8. Minev, T. (2012). Teoretichni i metodicheski osnovi na sotsialnata rabota. – V.Tarnovo: Faber.

[1] Правилник за уредбата и ръководството на детските домове, обн. ДВ бр.77 от 04.04.1945г.

[2] Правилник за домовете, обн. ДВ бр.88 от 01.11.1945г.

[3] Правилник за уредбата и ръководството на общежитията за сираци, обн. ДВ бр.9 от 1947г.

[4] Правилник за уредбата и ръководството на общежития за деца на нуждаещи се или социално слаби граждани, обн ДВ бр.22 от 1947г.

[5] Правилник на домовете за деца и юноши, обн. ДВ бр.13 от 1952г.

[6] http://www.rclovech.com/wp-content/uploads/2016/04/Sop.ppt

[7] http://pyrvoklasno.weebly.com/uploads/1/3/6/9/13697238/tipove_roditelsko_powedenie.pdf

[8] http://www.rclovech.com/wp-content/uploads/2016/04/Sop.ppt