Abstract: The article treats the problem of depression in the childhood and adolescence in the context of traditional psychological approaches: psychoanalytic, behavioristic cognitive. Some controversial issues related to the specifics and diversity of this disorder in children, on the one hand, and in adults, on the other hand, have been considered.  The thesis about the influence of the family, and in particular the relationship of parent and child on the generation and maintenance of this emotional disorder depression in children and adolescents has been consistently argued and proved. Analysis of depression in the context of different psychological approaches includes implications for the development of programs for parental training.

Keywords: depression, childhood, adolescence, psychoanalytic, behavioristic cognitive, emotional disorder

Същност на депресията

До скоро изследователските усилия бяха концентрирани предимно върху депресивните разстройства при възрастните, като едва през последните години беше осъзната нуждата от  отделяне на повече внимание на проявите им при децата и юношите.

Най-общо депресията може да бъде характеризирана чрез четири вида промени – емоционални, когнитивни, мотивационни и невровегетативни. Според МКБ-10 съществуват три форми на депресия – лека, умерена и тежка – лицето страда от понижено настроение, неспособност за изживяване на радост, намаление на енергията, както и спад на енергията. Депресията е пряко свързана с настроението. Нормалнопсихологичното разбираемо понижение на настроението се обозначава като тъга, а патологичното – като депресия (Корсини, Р., 2012).

Концептуалният статус на депресията в детска възраст е противоречив. Съществувало е схващане, че децата не страдат от депресия. Демонстрацията на тъга и апатия не са били считани за реални симптоми на клинична  депресия. Според някои депресията при децата е преходно състояние (Rimm,D. &Somerville, J.,1976). Същите автори твърдят, че  децата не могат да поддържат продължително дисфорично настроение и ще намерят начин да се „защитят” от него. Други считат, че децата проявяват депресивна симптоматика, която, обаче, е включена в категорията „маскирана депресия”(Carlson,G. & Canrwell, D., 1980). Допуска се и възможността депресията при деца да е реален феномен, но със специфични за децата характеристики  (Stark, K., 1990).

При всички случаи различните научни направления изхождат от различни концепции за депресията, което специфицира и възгледа за това нарушение  при подрастващите. Можем да считаме, че различните концепции  за психичното развитие лежат в основата на тези различия във възгледа за депресията  при децата. Така в края на 60-те и началото на 70-те е разпростанен възгледа на ортодоксалните психоаналитици, според които не е възможно да бъде наблюдавана депресията в детска възраст, тъй като все още не е развит  свръх-Азът (Mahler, M., 1968). Според по-съвременните схващания  депресията при децата се проявява  като агресивност, тревожност, гняв, които заместват ключови симптоми на дисфорично настроение, загуба на интерес и др.(Kazdin, A., 1987).

Теоретични възгледи за депресивните прояви при деца

            Концепции за отсъствието на депресия в детска възраст.  Идеята, че децата не страдат от депресивни състояния може да бъде открита в ранното психоаналитично мислене.Тази идея се оказва пряко свързана с постулата за силен и наказващ Свръх-аз. Фройдиският обяснителен модел за депресията е свързан с природата на незадоволените либидонозни импулси. Може да се счита, че Свръх-азът на детето в по-късна възраст, страдащо от депресия, отразява родителските ценности и идеали, с които то се идентифицира. В следствие на борбата между Свръх-аза  и Аз-а на депресивното дете се ражда самокритичността към собствената му личност.

Така според психоаналитичната теория се оказва, че реална депресивна симптоматика може да се прояви само при индивиди, достигнали стадия на развито Супер-его.Тъй като супер-егото се развива през късното детство и не е стабилно  дълго време след това, онова, което се наблюдава при децата, според психоаналитиците не може да се класифицира като депресия. Подобна теза се съгласува и с идеята, че депресията включва и преживяване на вина, което при децата е само хипотетично. Използването на този модел при деца става още по-трудно, когато депресията се обяснява с наличието на ниска самооценка, резултат на несъответствието между идеален и реален Аз.

В съвременните психоаналитични схващания депресията в детска възраст се признава, като тя се обяснява с фактори, експлициращи ролята на родителското поведение за нейната поява:  разногласия с родителите; фиксация в оралната фаза (свързана с незадоволяване от страна на майката на базисни потребности на детето); загуба на уважение към себе си поради незадоволени емоционални потребност от страна на родителите; автоагресия, резултат или на психическо и физическо малтретиране от страна на родителите, или на внушено чувство на вина от тяхна страна у детето.

Възгледи за наличието на преходни депресивни състояния у децата  Идеята, че  децата преживяват преходни депресивни състояния са свързани с тезата, че афектите при децата са кратковременни, защото те не могат да устоят на тези болезнени чувства за по-продължително време. В тези случаи защитната реакция на децата е да насочат вниманието си към някакво удоволствено преживяване.От друга страна, прояви като агресивност и хиперактивност се третират като маскирана депресия и опит за справяне с травма (Carlson,G. & Canrwell, D.,1980).

Възгледи за наличието на депресия при децата

Много психолози твърдят, че хората от ранна възраст страдат от депресия, която при децата може да се диагностицира във вербализирането, комуникацията, игрите и външно проявеното настроение. Възгледите за наличие на депресия при децата попадат в две категории: че децата страдат от маскирана депресия или, че преживяват депресия, сходна на тази на възрастните.

Представителите на първата категория възгледи настояват за това, че децата  проявяват депресивни еквиваленти или маскирана депресия. Освен депресивни симптоми, свързани с емоционални прояви, като чувство на безпомощност и неадекватност, се прибавят и поведенчески проблеми – агресия, хиперактивност, гневни изблици, демонстративно поведение, опозиционни прояви спрямо авторитети и т.н. Основният въпрос, който възниква в случая е, дали маскираната депресия е най-разпространеният начин на представяне на депресията в детска възраст и защо понякога „маскираните” прояви като агресия се повлияват от антидепресанти.

Представителите на втората категория възгледи твърдят, че децата преживяват депресия, сходна на депресията при възрастните. J. Asarnow  отбелязва, че когато се оценяват деца трябва да се прави разлика между нормалната потиснатост и клиничната депресия. Той акцентира, че преживявания като чувството на вина и самоосъждането са част от диагнозата на депресията при децата. J. Anderson прави също разлика между деца с депресивен афект, придружаващ други психопатологични състояния, от тези с депресивен синдром, които изпълняват критерия за  депресивно разстройство при възрастните.

Сравнителни изследвания показват, че депресивните деца трудно осъществяват социално взаимодействие и притежават по-малко социални умения в сравнение с недепресивните (Kazdin, A., 1987). Друга констатация от проведено проучване е, че  социалната изолация е по-силен индикатор за депресивност по време на латентния период при момичетата, отколкото при момчетата (Hodges, K. & Siegel, L., 1985).

Трудности възникват при опитите да се оцени равнището на самооценка при по-малките деца, тъй като концепцията за Аз-а се развива между 6 и 9 годишна възраст. Депресивното дете най-често отрича, че е наранено. Подобна неясното съществува и при отчитане на чувството на вина при децата.

A. Kazdin обобщава данни, свидетелстващи за сходство в признаците на депресия при деца и възрастни. При малките деца най-често се проявява соматична симптоматика, поради невъзможността да се изкаже потиснатостта и дисфоричността (гневното настроение). При по-големите деца има и когнитивен аспект – като ниска  самооценка и негативни възгледи за себе си и света. Тенденцията да се атрибутират негативните събития на вътрешни, стабилни и глобални причини, което се обозначава като депресиогенен атрибутивен стил се проявява и в по-ранните години от живота. Неадекватното съдържание на когнитивните структури е резултат на неадекватни процеси (паралогика, стилистика и семантика), които се усвояват още в детството (Beck, A., 1967). От друга страна, заучената безпомощност, свързана с определен атрибутивен стил, външен локус на контрола и дефицит при решаването на проблеми са констатирани като налични и при деца (Seligman, M.,1979).

Подобни изводи налагат и резултатите от модела за дефицит в социалните умения – депресивните деца по-рядко влизат в социални взаимоотношения и имат ниско равнище на експресия  (Kazdin, A., 1987).

По отношение на половата диференциация на депресията при деца, литературата се оказва оскъдна и нееднозначна. Като цяло резултатите показват, че  до 12-годишна възраст момчетата имат по-високи нива на депресивна симптоматика от момичетата.

Специфика на депресията в юношеска възраст

Установена е полова диференциация на депресията в юношеството. Оказва се, че момичетата обръщат своите преживявания към себе си и се депресират, докато за момчетата, при наличие на проблем, е характерно  асоциалното и зависимо  поведение.

„Нормативната” страна на депресията в тази възраст е свързана с активирането на нагоните и борбата с тях. Невъзможността да се преодолее този конфликт довежда до ниска самооценка, чувство на вина и депресивни преживявания.

Теоретичните постановки и емпирични изследвания ни насочват към допускането за връзка между юношеската депресия и процеса на автономизация от родителите в този период. Основният проблем на юношите е конфликтът между желанието да останат свързани с родителите си и нуждата да постигнат автономност от семейството си и да задълбочат връзката си с връстниците. Автономността не се развива изолирано, а в контекста на все още близка връзка с родителите. Юноши  от семейства, в които това се случва трудно   преживяват голям стрес. От значение е привързаността, която съществува между членовете на семейството. По-организираните, гъвкави и сплотени семейства се характеризират със сигурна привързаност, а семейства, които са дистантни и конфликтни, имат тенденция да развиват несигурна и избягваща привързаност (Rutter, M.& Cox, A., 1985). В юношеството сигурната привързаност се характеризира с топли взаимоотгношения с родителите. Несигурно привързаните юноши са амбивалентни и дистанцирани от родителите си.

M. Rutter  счита, че през юношеството привързаността  е различна от тази през детството. Според този автор оттеглянето на родителското внимание през този период е адекватна реакция. Родители, които променят стила си на възпитание в съответствие с нуждите на подрастващия са по-ефективни, отколкото онези, които се опитват да контролират извънсемейния живот на детето. Адекватното поведение вкючва даване на повече автономия, поканване на детето да участва във вземането на решения в семейството и обсъждане на родителския надзор по един демократичен начин. Докато в детството родителят е източник на подкрепа, през юношеството отношенията стават реципрочни. Можем да считаме, че самооценката на юношата, пряко свързана с депресията, е свързана с привързаността към родителите. Несигурната привързаност може да доведе до сериозна криза в периода на юношество. Ако натискът на юношата  към автономия не е балансиран със свързаност в семейството може да възникнат емоционални нарушения като депресия. Изпитвайки напрежение, гняв, тъга и безпокойство към родителите си, несигурни в тяхната любов, юношите не могат да се отпуснат да изследват света спокойно и в равновесие.

Могат да се допуснат няколко фактора в родителския стил, които могат да доведат до депресия. На първо място това е емоционалната злоупотреба, изразяваща се в преобладаване на деструктивни родителски емоции, явяващи се императив във взаимоотношенията чрез пренебрегване на личността на детето.

На второ място това е проблемът за границите във взаимоотношенията в семействата с депресивен юноша (Speck, R., 1974). Границите между индивидите могат да са ригидни (характеризират се с дистанцираност, студенина и липса на емоционално споделяне) или размити (характеризират се с емоционални сливания – фузия, липса на лично пространство и автономност). Можем да считаме, че  фузията  или  емоционалната диференциация в семейството (в термините на Боуен) e водещ фактор за възникване на депресия при юношите. Индивидите с ниска емоционална диференциация са зависими от емоционалното откликване на другите, силно тревожни по отношение на комуникацията и сближаването. Подобна дисфункционална свързаност между юношата и родителя довеждат до загуба на собствения аз. Юношата се оказва зависим и доминиран, макар родителят да има същата реактивност и чувствителност като детето си. Напрежение, несигурност, гняв и потиснатост са преживявания, характерни за юношата от подобно семейство. Не само нарушаването на границите, но и студенината в отношенията могат да се считат за предиктор на депресията при юношите.

Можем да обобщим по-горе изложената теза, позовавайки се на теорията на С. Минучин, че и ригидните и  размитите граници са неадаптивни. Твърде ригидните граници създават константно напрежение между хората в желанието за постоянен контрол и избягване на „слабостта” да обичаш. Твърде размитите граници задушават юношата, правят го несигурен и гневен. В този смисъл емоционалните проблеми на юношите могат да се обвържат с качеството на границите в семейството, тъй като юношаската криза, включваща и преживявания на депресия, не може да се премине адаптивно без наличието на гъвкави граници между поколенията (Минучин, С., 1974). Това означава баланс между подкрепа и контрол от страна на родителите в този период.

Психоаналитичен модел на депресията: Семеен контекст

Класическа психоанализа Концептуалното осмисляне на депресията в психодинамичната теория тръгва от Freud с неговата разработка „Morning and melancholia”, както и с трудовете на K. Abraham. През 1911 г. той слага началото на темата за депресията в психоанализата. Доколкото по това време неврозите са били интерпретирани като резултат от потиснато либидо, К. Abraham сравнява депресията с тревожността, която възприема като задържан импулс. Разликата е, че  при депресията индивидът скъсва с надеждата да удовлетвори своя либидонозен стремеж, докато при тревожността желаното задоволяване е все още възможно. При депресията стремежът към либидонозно удовлетворяване  е толкова потиснат, че индивидът е неспособен да обича и да се чувства обичан, отчаян в опита си да постигне интимност.

K. Abraham открива, че стремежът към любов е блокиран, поради наличието на чувства на омраза, които са потиснати, тъй като индивидът не иска да осъзнае своята враждебност. Мисълта „Аз не мога да обичам хората”, чрез процес на проекция, се трансформира в „Хората не ме обичат”. В следствие на актуалните деструктивни желания, които са несъзнателни се пораждат и чувствата на вина.

По-късно К. Abraham  заявява, че депресията представлява регресия към оралната фаза. Той счита, че в депресивният  предоминира инкорпорирането на физическия обект, като той несъзнавано има тенденцията да разрушава обекта. Това желание да разруши обекта обяснява симптоми на депресията като този, свързан с отказа да  се приема храна (резултат от страха от осъзнаване на деструктивните желания).

S. Freud и C. Brenner, от своя страна,   третират скръбта, меланхолията и депресията като водещи появата си от ранно детство, вследствие на преживени травматични събития.Такива травматични събития могат да бъдат загубата на любим човек или загуба на неговата любов. В това се състои и процеса на скърбене или траура – да помогне на психичния апарат да приеме обратно либидните инвестиции, така че да бъдат вложени в нов обект. Оттук следва и разграничаването между скръбта и меланхолията – в първия случай индивидът приема травмата и продължава да живее с нея, докато във втория – той отрича загубата на любимия.

Факторите, които обуславят недостатъчния капацитет за преработване на травмата са два: фиксация към любовния обект и неустойчивост на либидото. Либидото при меланхолика се инвестира по нарцистичен начин, т.е., когато обектното задоволяване е възпрепятствано, той регресира и се идентифицира със загубения обект, което замества обектния катексис. Една част от Аз-а се приравнява със загубения обект. Затова при меланхолия празен остава Аз-ът. Той се чувства непълноценен и се самоунижава. Малоценността довежда до отдалечаване от Аз-идеала, което създава и суицидна структура. Изказванията при меланхолия показват, че индивидът е изгубил не обект, а собствения си Аз. Това преживяване е напълно  реалистично. Аз-ът губи вътрешен обект, т.е. част от себе си. Обратно, при скръбта не Аз-а, а светът се изпразва от съдържание и интерес, доколкото загубата се приема  и достига до съзнанието. Скърбящият е изправен пред задачата да намери нов смисъл в живота си.

Може да се заключи, че скръбта и меланхолията въпреки общите външни признаци – загуба на интереси, липса на капацитет за изпитване на радост, представляват психологически противоположни явления. Различават се по (не)приемането на загубата.

S. Freud прави анализ на самообвиненията при меланхолията, които по-късно се третират като важен диагностичен параметър за наличието на депресия. Самообвиненията при меланхолика се оказват безсрамно декларирани, което се обяснява с разцепването на его-то на личността му, при което едната част се поставя срещу другата, осъжда я и гледа на нея като на външен обект. Самоупреците се оказват насочени не към Аз-а, а към някаква личност, която пациентът обича и, която той е инкорпорирал. Затова меланхоликът не се срамува от тези упреци, защото те се предвидени за друга личност.

По-късните загуби реактивират първичната загуба и провокират гнева на индивида да се вентилира от оригиналния разочаровал го обект (защото го е изоставил), който е бил слят с част от егото му. Желанието му да разруши  вътрешния образ на обекта тотално може да доведе до суицид.

Импликациите на тази психоаналитична концепция, свързана със замяната на един обект с друг при депресивните преживявания, по отношение на проблема, който изследваме, се отнасят основно до юношеския период. През юношеството когато детето трябва да преразгледа едиповите конфликти и финално да изостави родителите си като  любовни обекти, често се преживяват скръб и самота. За да се справи с тези чувства, детето инвестира в нови обекти, като проектира Свръх-аза си върху връстници и авторитети. Групата  му предлага алтернативни правила, които се сблъскват с интернализираните родителски  норми, което води до ревизиране на едиповите конфликти и повторно търсене на родителската подкрепа. Предлагането на емоционална подкрепа от страна на родителите довежда до селективна интернализация на родителските норми и интеграцията им с новопридобитите, при което Свръхаза не е толкова примитивен и суров (т.е. намаляват самообвиненията и се редуцира чувството на вина).

Концепцията на F. Redl за депресията има значими импликации за ролята на родителите за възникване на депресията при подрастващите. Депресията според този автор представлява разстройство на Аз-а. Тя  включва страдание,  резултат от разминаването на Аз-а и Аз-идеала,  който като психична инстанция е продукт на идентификацията и интернализирането на родителските норми и очаквания.

F. Redl продължава темата за агресивността в депресивните състояния. Според него деструктивността се сублимира в Свръх-аза. При голяма омраза към родителите, резултат от тяхното отношение към детето, расте и строгостта на Свръх-аза, доколкото детето не може да приеме преживяването на подобни чувства към родителите си. Неговите обвинения са крайно жестоки именно в депресията.

 Теория на обектните отношения

20-те и 30-те години на XX век са период на бурно развитие на психоанализата. Мелани Клайн развива теорията на обектните отношения, осмислени като продукт на проекцията на психични съдържания върху обектите и интроецирането на определени представи. Първият обект, върху който Аз-ът проектира вродените си деструктивни импулси е майчината гърда. Тази „лоша” гърда се интроецира, което довежда до тревожност. За да се справи с това преживяване детето интернализира и ранния добър обект. Така гърдата се оказва разделена на „добра” и „лоша”. В процеса на развитие Аз-ът се интегрира, довеждащо до интроециране на майката като цялостен обект с „добри” и „лоши” страни. Агресивните чувства започват да се преживяват като нараняващи обичания обект, което поражда състояния близки до скръбта и чувството на вина.

Неглижирането на детето в този период от родителя довежда до страх от загуба на обекта и увеличава претенциите на детето към себе си. То се преживява като алчно и деструктивно, възприемайки подобна ситуация като резултат от своята агресивност, с която е наранил интернализираните майка и баща.

Аз-психология на Х. Кохут.  Психологията на  Аз-а, която Кохут създава се дистанцира в много отношения от психоанализата. Според него обектното либидо катексира „реалните” обекти, а нарцистичното – Аз-обектите, които се преживяват като собствено разширение. Аз-обектите играят за Аз-а роля на емпатично общуване с родителите, което доставя оптимално количество любов за неговото физическо и психическо оцеляване.

Неглижирането от страна на родителите може да доведе според Х.Кохут до страх от загуба на обекта, свързан с тревожността от дезинтеграция. Тази тревожност се преплита с темата за депресията, тъй като е свързана със загуба на Аз-обект, без който Аз-а не може да функционира. Човешният Аз се разпада под въздействието на неемпатично реагиращото обкръжение.

Его-психология. Добро обяснение за юношеските депресии дава А.Фройд, която отбелязва, че след отминаването на латентния период в пуберитета, с развитието на физическите структури на индивида се увеличава мощта на Ид. Докато в детството егото е било податливо на набезите на  Ид през юношеството то не е така отстъпчиво. Ето защо его-то използва всички защитни механизма, за да се опълчи на Ид. Защитните механизми предполагат лишаване от предпочитаната реалност и заместването й с друга, приемлива за външния свят и Суперего-то, което резултира в увеличаване на напрежението между Ид  и его-то, и продуцира депресия и тревога. В резултат на това се наблюдава  често пъти отказ от всички инстинкти,  именно в юношеска възраст, чието задоволяване води до удоволствие.

Други психоаналитични теории-като тази на Е. Бърн експлицират ролята на родителското поведение за възникване на депресия. Взискателните, критични родители  имат враждебни деца с нездраво отношение към света, описвано като „Аз не съм добре, ти не си добре”. Вероятно те  са възприели непостижимите цели на родителите си. От друга страна, неглижиращите, непоследователни родители имат деца с жизнена позиция от типа  „Аз не съм добре, ти си добре”. И двете позиции са предпоставка за депресивност.

Психо-социалната теория на Е. Ериксън  също експлицира ролята на родителите за появата на депресия в юношеския период. Този период е характерен с лутането на юношата пред въпроса за намиране на своята идентичност, който е свързан както с изходите от минали криза, така и с неизвестността на предстоящи избори. Юношата се нуждае от подкрепа и насока от страна на  родителите си,  въпреки  че основния му стремеж е да достигне до автономно съществуване. Негативният резултат от изход на кризата предполага депресия, поради усещането, че индивидът не може да се впише в социалната среда.

Бихевиористичен модел на депресията в детска и юношеска възраст:

Семеен контекст

    Подход на J. Wolpe.  В поведенческата концепция на J. Wople  се издига етиологична хипотеза, съгласно която определени форми на депресивните нарушения са развиват на основата на изразена дълговременна тревога. Така той постулира наличието на определена последователност между  тревожността и  депресията. Според него тревожността е предшестващ стимул за невротичната депресия, която се превръща в доминиращо настроение. J. Wolpe твърди, че невротичната депресия е резултат от процес на обусляване и затова я обозначава като реактивна. В тази връзка той счита, че лечението и превенцията по отношение на депресията чрез механизмите на емоционално (пре)кондициониране, или създаване на ситуации, обуславащи позитивни емоции. Ясно е,че тази теза има пряко отношение към проблема, който третираме, доколкото индикира за ролята на родителското поведение,  като създаващо стимулна среда за възникване, респективно за превенция на депресивни преживявания.

Съществува и друга теза в теорията на J. Wolpe, релевантна на проблема, който третираме. Според него индивидите, завладяни от тревожност, прерастваща в депресия, се намират в покорна и смирена позиция, в която са поставени поради присъствието на доминираща личност. Ясни са импликациите на тази теза за негативно влияние на родителско поведение, което се отличава с авторитарност.

Подход на A. Bandura.  В модела на A. Bandura, съществува реципрочен детерминизъм: средата, личността (включваща когнитивни и други интернални фактори) и поведението си влияят един на друг (Bandura, A.,1969). Съгласно този модел индивидът често не постъпва по начин, който извлича подкрепленията,  а понякога  неговото поведение следва от високите стойности на наказанието. Тази теза се съгласува с наблюдението, че честите наказания,  от страна на родителите, водят до емоционално-поведенчески нарушения при подрастващите.

A. Bandura  имплицира, че депресията е резултат от дефицит на позитивна подкрепа от средата на индивида, наред с невъзможността индивидът да замени тази подкрепа с друга.Така депресията е следствие от фактори, идващи от околната среда  заедно с дефицит във възможността индивидът да промени тези фактори. Допуска се, че пълното отсъствие на подкрепление на основата на процеса на угасяване довежда до редукция на поведението и заедно с това до възникването на емоционални, когнитивни и соматични симптоми на депресия.

Една от импликациите на тази теза за влиянието на родителското поведение върху възникването на депресия са свързани с необходимостта от предлагането на позитивна подкрепа на детето. Друга импликация се отнася до тезата за дефицит на каквато и да било подкрепа, еквивалент на което в социално-психологически смисъл е – безразличното отношение към детето,  от което родителите трябва да  се разграничат.

Когнитивни модели за депресията в детска и юношеска възраст:

Семеен контекст

Теория за възприеманата лична ефикасност.  Тази теория е разработена от A. Bandura. Според него съжденията, които хората правят за личната си ефективност влияят върху избора им на поведение и на емоционалните им преживявания. Индивиди, които считат, че са неефективни в справянето със средата, търсейки личните си недостатъци и въображаеми трудности, преживяват депресивни състояния. Може да се очаква, че  родителски модели на поведение, внушаващи нагласи на себеподценяване и малоценност в подрастващите довеждат до депресивни преживявания.

 Теория за заучената безпомощност.  Seligman предлага модел на заучената безпомощност като обяснение на депресията. Според тази теория, когато индивидът е изложен на неконтролируемо неблагоприятно събитие,  той трудно се справя по-късно с друго събитие, което подлежи на контрол. В него се появява очакването, че събитието не подлежи на контрол като възниква чувство на безпомощност, водещо до депресивни симптоми. Ясно е, че личността прави  обобщения за бъдещи негативни изходи и ги прехвърля към събития, които подлежат на контрол. Това пречи на ефективното поведение в контролируеми ситуации, като е засегната самооценката. Неуспехът е логичен завършек на подобен механизъм, който само затвърждава негативната самооценка. Импликациите на тази теория  по отношение на проблема, който изследваме, са свързани с необходимостта родителите да реагират прогнозируемо, последователно и логично на поведението на децата си.

Други импликации на тази теория за проблема, който разглеждаме са свързани с  атрибутивния модел, който е част от тази теория. Допуска се, че хората, които правят вътрешни и  стабилни  приписвания на неуспехите са рискова група за развитие на депресия. Вътрешните и стабилни фактори за неуспеха (например, получаването на слаба оценка в училище от страна на детето да бъде атрибутирано на неговия нисък интелект) са трудно приемливи, възприемат  се като непроменяеми, като водят до депресивни преживявания и ниска самооценка. От тази гледна точка родители,  които  атрибутират  неуспехите на детето на вътрешни и стабилни причини създават условия за развитие на депресия у него.

Подход на A. Beck. Според A. Beck съществуват три типа когниции, наречени от него „когнитивна триада”, които лежат в основата на депресията. Тези когниции са свързани с негативни виждания за себе си, света и бъдещето. Негативният поглед за себе си и другите е основан върху травмиращи личността житейски преживявания, като се формира още в детството и е основан на реални взаимоотношения с родителите. Недостатъците на индивида, реални или внушени от средата, допринасят за чувството на безпомощност. При едно отблъскващо минало в семейството, индивидът счита, че той понастоящем е непълноценен, като ситуацията трудно би се променила.Това  формира нихилистичния поглед за бъдещето.

A. Beck използва понятието „схема”, за да обясни устойчивостта на негативните мисли. Той установява, че когнитивната организация на депресивния е свързана с филтриране на позитивната информация навън от съзнанието, при допускане на негативната информация с готовност. Според него всяка личност интерпретира стимулите от средата по един уникален начин, основан на предишни житейски преживявания. Негативната и песимистична схема на депресивния улеснява и „сбъдването” на самоизпълняващи се пророчества. Последните са резултат от негативни очаквания, които индивидът  несъзнателно се опитва да затвърди чрез определено поведение. ”Самопредизвиканият” неуспех води до  стабилизиране на  негативната самооценка и депресивните преживявания.

Не само Beck, но и други  когнитивисти теоретици (J. Young) предполагат, че депресивните схеми се формират чрез ранно детските преживявания в семейството. Young допуска, че дезадаптивните схеми са резултат на неадекватно възпитание или постоянни негативни преживявания в семейната среда-например честа критика или отхвърляне. Предполага се също, че моделите на привързаност, свързани със стила на взаимодействие между детето и обгрижващия го, влияят върху формирането на когнитивни схеми, водещи до депресия. Идеята е свързана с това, че моделите на привързаност отразяват вътрешния работен модел на детето. Вътрешния работен модел се явява когнитивна репрезентация на Аз-а, родителите и отношенията между тях и детето (Berman, W. & Sperling, M., 1994). Така, ненадежданата и тревожна привързаност, често свързвана с отхвърлящ родител, способства за появата на вътрешен работен модел на „необичан Аз”.

Можем да заключим, че и когнитивната и теорията на привързаността засягат проблема за развиващото се у детето усещане за Аз. И когнитивният и интерперсоналният подход третират Аз-а  и свързаните с него емоционални преживявания като  резултат на междуличностни преживявания.

  Подход на A. Ellis. Според A. Ellis  психопатологията в общ план, и депресията, в по-частен, се причиняват от ирационалните убеждения на хората. Към ирационалните убеждения, конкретно свързани с депресията той посочва разсъждения като „Аз трябва да съм перфектен във всичко”, „Ако това се случи ще бъде ужасно”, като и системата от „трябвания и не-трябвания”  на индивида. Този тип убеждения са следствие на свръхвзискателен родителски стил, при който се поставят прекалено високи стандарти за покриване от детето, както и на свръхпротективен  модел, при който детето се  възприема като „цвете в саксия”, на което му се внушават катастрофични очаквания дори за обективно безвредни събития.

По-горе представените психологически подходи на третиране на депресията, разкриват, че основна предпоставка за това емоционално нарушение при подрастващи се явява семейството. Родителските модели на поведение се оказват ключови за възникването на подобни разстройства при децата и юношите. Изследванията върху  проблема за родителските модели на поведение при депресия  са база за разработката на програми за родителски тренинг, при наличие на това разстройство, в контекста на различните психологически подходи.

 

Литература/Reference

1.    Берн, Э. (1994). Трансакционный анализ и психотерапия. Санкт Петербург: Братство.

2.    Бърн, Э. (1998). Игры в которых играют люди. Люди которые играют игры. Минск. Семейство и дете. София.

3.    Корсини, Р. (2012). Енциклопедия по психология. София: Наука и изкуство.

4.    Фройд, А. (1999). Теория и практика детского психонализа. Москва: Экспо прес.

5.    Фройд, З. (1932). Несъзнатото. София.

6.    Фройд, З. (1993). Детската душа. София: Евразия

7.    Эриксон, Э. (1992). Детство и общество. Москва.

8.    Abraham, K. (1911). Notes on the psychoanalytic investigation of manic depressive insanity and allied conditions. In E. Jones (Ed.)” Selected papers of K. Abraham”. London: Hogarth press.

9.    Anderson, J. & Williams, S. (1987). DSM-III disorders in preadolescent children. Archive in General Psychiatry, 44, 69–76

10. Asarnow, J. & Bates, S. (1988). Depression in child psychiatric impations. Journal of abnormal psychology, 16, 601–615

11. Bandura, A. (1969). Priciples of behavior modification. N. Y: HoltRinoharts &Winston

12. Bandura, A. (1986). Socail foudation of thought and action: A social cognitive theory. N. Y.: Prentice Hall

13. Berman, W. & Sperling, M. (1994). The structure of function of adult attachment. In M. Sperling &W. Berman(Eds.). “Attachment in adults”. N. Y.: Guilford press

14. Beck, A. (1967). Depression: Clinical, experimental and theoretical aspects. N. Y.

15. Carlson, G. & Cautwell, D. (1980). Unmasking masked depression in children and adolescents. Ameriacan journal of psychiatry, 137, 445–449.

16. Ellis, A. (1962). Reason and emotion in psychotherapy. N. Y: T. Stuarde

17. Erikson, E (1963). Childhood and society. N. Y.

18. Kazdin, A. (1987). Assessment of childhood depression. Behavior assessment, 9, 291–319.

19. Kazdin, A. (1987). Assessment of childhood depression. Behavior assessment, 9, 291–319.

20. Kazdin, A. (1995). Conduct dosorders in childhood and adolescence. London: Sage

21. Kohut, H. (1971). The analyses of the self. N. Y: Internatinal Press

22. Mahler, M. (1968). (1968). On human symbiosis and the vicissitududes of indivuation. N. Y.: International Press

23. Minuchin, S. (1974). Families and family therapy. Cambridge: Harvard univ. press

24. Redl, F. & Wineman, D. (1951). Children who hate, Il: Free press

25. Rimm, D. & Samervill, J. (1976). Abnormal psychology. N. Y.: Academic press.

26. Seligman, M. & Abramson, L. (1979). Depressive attribution integration. Journal of abnormal psychology, 88, 242–249

27. Speck, R. & Atneave, C. (1974). Family networks. N. Y.

28. Stark, K. (1990). Childhood depression. N. Y.: Guilford press.

29. Stark, K., Reyholds, W. & Kaslow, N. (1987). A comparision of the relative efficacy of self-efficacy therapy and a behavioral problem solving therapy for depression in children. Journal of abnormal child psychology, 15, 91–113

30. Wolpe, J. (1973). The proactive of behavior therapy. N. Y.: Pergamon