Годишно научнотеоретично списание
ISSN 1314-7714

Комуникация със семействата на деца със специални образователни потребности

Комуникация със семействата на деца със специални образователни потребности

доц. д-р Снежана Николова
E-mail: snikolova63[at]abv.bg
ШУ „Епископ Константин Преславски”
Снежана Велева
E-mail: sneja.veleva[at]abv.bg

Communication with Families of Children with Special Educational Needs

Assoc. Prof. Snezahana Nikolova, PhD
Konstantin Preslavski University of Shumen
Snezhana Veleva,
Resource center of Shumen

Abstract:When parents learn that their child has a delay in the development or other violation, for them it is „shocking news“. Adaptation of parents to the new reality goes through several stages. For many, the feeling of loneliness and isolation is strong, and the process of acceptance and awareness of the disorder diagnosed their child is long and painful. Family counseling is the main form of support for parents of children with problems. It is carried out by psychologists or a psychotherapist trained to work with families and suggests a special professional training. Aid which parents can receive during the consultation is aimed at improving their communication skills and changes in established patterns of communication.

Key words: children with special educational needs, parents’ reactions, principles of communication, forms and means of communication
Както е известно, силата на фактите няма равна на себе си. Със своята автентичност те говорят много повече за същността на нещата, отколкото и най-мъдрите слова на писателите или научните аргументи на изследователите. И така, имат думата фактите (З.Добрев, 2002).

Личната история на С.П. звучи познато: „Забременях след дълго чакане и надежди…Дойде моментът на раждането, не усетих болките, мислих постоянно за бебето, какво щастие ме очаква и колко много ще го обичам…До сутринта когато влезе детския лекар в стаята и ме извика навън…вървяхме по дългия коридор , педиатърката започна да говори – „Родихте прекрасно бебе с нормален ръст и тегло…Имаме съмнения, че е със Синдрома на Даун”. Тук ми се подкосиха краката, не можех да дишам, зави ми се свят. Какво стана? Най-хубавото което чаках се оказа с някакъв проблем, Боже, какво ще правя…Оттам нататък почти нищо не помня като разговор, дали не чувах, защото ми кънтяха думите й в ушите ми – „Имаме съмнение за Синдром на Даун”. Всичко свърши, мечтите ми, животът ми, не знаех къде се намирам. Следващите няколко месеца ги изкарах в плач, за което сега се чудя защо съм го направила. Паола, моята дъщеря, ме радва всеки ден с нейния смях и щастливо личице. Тя ме кара да се чувствам истински щастлива. По-бавно стават при нея нещата, но стават и съм горда, че имам точно тази дъщеря. Всеки ден ме дарява с усмивки и с нейните постижения. Ако мога да върна времето назад и да променя тогавашното си настроение, бих го направила, защото тя не го заслужава” (7). Това са редове от личната история на една българска майка, споделена в сайта на Национална асоциация на ресурсните учители в България.

Когато родителите научават, че детето им има задръжка в развитието или друго нарушение, което може да е, но може и да не е установено с точност, за тях това е „шокираща новина”. Патриция МакГил Смит (2003) определя съобщението за това, че детето й има проблеми в развитието като „удар”. Тя описва преживяванията си по следния начин: „Бях изненадана от тази новина, спомням си че това бяха дните, в които се разби сърцето ми. Някой може да сравни тези дни с усещането, че на главата му е нахлупен черен чувал, който ти пречи да виждаш, да чуваш и да мислиш. Една майка описва подобни чувства като удар с нож в сърцето. На някого тези определения може да изглеждат твърде драматични, но от своя опит мога да кажа, че е тъкмо обратното – те не описват напълно ония емоции, които изпълват сърцата и мислите на родителите, научавайки „лошите” новини за своето дете.”

Патриция МакГил Смит (6, 2003) твърди, че семействата в подобна ситуация могат да си помогнат сами. Важното е да осъзнаят, че не са сами. Според нея, родителските реакции в този труден период си приличат.

  • Неприемане – това не може да се случи на мен.

Това е първата реакция на всеки родител. Това е и първата реакция на всеки човек, попаднал в трудна и неприятна ситуация (болест, катастрофа, уволнение от работа и т.н.).

  • Гняв – в самото начало най-често насочен към лекарите, които съобщават за увреждането на детето.

Трябва да се има предвид, че гневът може да се отрази на отношенията между съпрузите, на взаимоотношенията с по-възрастните членове на семейството (баби, дядовци), както и на контактите с роднини и близки. Гневът е най-силното чувство, през което преминават всички семейства. Това е усещане за голяма скръб и огромна и неочаквана загуба, която не може да се обясни и лесно да се преодолее.

  • Страх – от неизвестността.

Неизвестността плаши родителите много повече отколкото точната информация по отношение на диагнозата на тяхното дете и перспективите за неговото развитие. Въпреки това, всички родители изпитват многобройни страхове за бъдещето на своето дете – как ще изглежда на пет, на десет години; как ще се справя ако ги няма; ще може ли да се научи на нещо; ще може ли да обича, да се смее да учи …и всички неща, за които са мечтали.

Наяве излизат и други въпроси без отговор, които пораждат страх. Те са свързани с притеснението, че състоянието на детето може да се влоши и това поражда песимизъм. Освен това, налице е страх от „отхвърляне от обществото”, от това как подобна ситуация ще се отрази на живота на останалите членовете на семейството – братя, сестри. Родителите се замислят дали да имат още деца, дали те ще са здрави. Изпитват съмнение, че другият родител може да не обича „различното” дете. Подобни мисли често обезкуражават родителите.

  • Вина – дали родителите не са причина за състоянието на детето.

Безпокойството поражда въпроси и съмнения – „Дали сбърках някъде?”, „Всичко ли по време на бременността беше нормално?”, „Грижих ли се достатъчно за себе си?” и пр. Понякога това чувство за вина може да намери израз в религиозен аспект – като Божие наказание.

  • Объркване – появява се поради това, че родителите не са наясно с това, което им се случва в момента и това, което им предстои.

Симптоматиката на объркването включва неспособност за вземане на решения, безсъние, свръх емоционалност, невъзможност за осмисляне на информация или изопачаване на приетата информация. Объркването се дължи и на обстоятелството, че родителите се сблъскват ежедневно с нови факти относно нарушението на своето дете, чуват нови термини, които се опитват да разберат, но им се струва, че те и специалистите като че ли говорят на „различни езици”.

  • Безсилие – трудно за семейството е да приеме, че е неспособно да промени ситуацията.

Постепенно родителите осъзнават, че не могат да променят факта, че тяхното дете е с увреждане. За да се преодолеят чувствата на безсилие е необходима подкрепа – да им се вдъхне вяра, че не са сами и могат да се справят с възникналите проблеми. Въпреки това, е много трудно да приемат препоръките от специалистите, техните мнения и преценки. Трудността се изразява и в това, че тези хора са непознати, с които предстоят да се градят отношения на доверие.

  • Разочарование.

Родителите не приемат факта, че детето им е несъвършено. Това наранява егото им, не се вписва в ценностната им система. Чувството на разочарование заедно с представите на родителите за детето до този момент много често препятстват изграждането на правилно отношение към него и пречат да се възприеме то като личност, която се поддава на развитие, личност, която е ценна с многобройните си качества.

В работата си специалистите (и най-вече психолозите) се срещат с много семейства, които имат смелостта да споделят страховете, болката, очакванията и надеждите си, както и да приемат предизвикателствата, когато в семейството се роди дете с увреждане. За да стигнат до детето такова, каквото е, с неговите потребности и индивидуален темп на развитие, родителите преминават през различни фази на скърбене. В психологичната литература са известни като ,,Фази на траура”. Можем да ги срещнем и като DABDA (Denial, Anger, Bargaining, Depression, Acceptance). При някои родители започват още преди раждането на детето, а при други, непосредствено след раждането.

Първа фаза. Denial (Шок и отричане)първоначална реакция. Той е емоционална защита на родителите срещу внезапно обземане на чувството за загуба на детето, което са очаквали, детето, което са искали да имат. Докато са в шок, родителите се затрудняват да вземат решение. Те са объркани, не знаят дали да се доверят и да приемат диагнозата. Отричането е временна защитна реакция. Преживяването е загуба на желаното здраво дете. В представите си не са допускали, че може да се роди дете с увреждане. Те търсят консултанти и медицински специалисти, с надеждата, че диагнозата е нереална. Процесът се съпътства с много болка и страдание.

Втора фаза. Anger (Гняв) интензивността на емоциите и чувствата е много висока. Емоциите са хаотични, наситени с ярост, омраза, обвинения. Чувство за вина, често насочена към майката, която не е родила здраво дете. Вината е насочена и от майката към самата себе си. Нарушеното общуване и търсене на виновност рефлектира върху партньорската двойка. Във втората фаза можем да срещнем чувство на неосъзната омраза към детето с увреждане. Омразата е следствие на чувства на страх и безсилие за справяне с проблема, тъй като проблемите на детето са причина за нарушаване на нормалния жизнен цикъл и общуване. Това е фазата, в която дълго време се остава или има периодични завръщания.

Трета фаза. Bargaining (Сделка или Пазарене) родителите разбират състоянието на детето си, както и промяната, която настъпва в живота им. Рационално приемат, че имат дете с увреждане, но емоционално трудно преработват информацията. Нарича се ,,сделка”, защото се опитват да сключат сделка с лекари, специалисти, с партньора, дори със себе си, за да бъде разрешен проблема. Този тип илюзорно договаряне е свързано с вътрешни и външни конфликти.

Четвърта фаза. Depression (Депресия) родителите имат преживявания за безнадеждност, отчаяние, самота, тъга. Често се затварят в себе си и социално се изолират. В депресивната фаза някои родители споделят, че изпитват психосоматични симптоми, като нарушен сън, гадене, умора, сърдечни проблеми, усещане за задушаване. Оставането в депресивната фаза води до неразрешаване на цялата криза по скърбене. Важно е да бъдат чути, разбрани, подкрепени.

Пета фаза. Acceptance (Приемане) включва постепенно осъзнаване на проблема, който детето има. Родителите вече са готови да приемат детето такова, каквото е, с неговите нужди и специфики; готови са да се мобилизират и да търсят рационално решение. Често ги чуваме да казват: ,,Имаме сили да се справим, независимо от трудностите”; ,,Това е нашето изпитание”; ,,Детето избра нас, защото знае, че ние можем да му помогнем”; ,,Детето избра нас, защото това е нашето изпитание като родители”. Те не се питат ,,Защо точно нас?”, а казват ,,Има и други като нас”. Те вече са готови за помощ и взаимопомощ.

Повечето автори са на мнение, че приспособяването на родителите към новата реалност преминава през три основни стадия:

  • Стрес, вина, агресивно поведение или отричане на ситуацията.

В този труден първи стадий родителите не само търсят вината във всеки – в себе си, в партньора, лекаря, но проявяват агресия понякога дори и към детето, което е различно от другите деца.

  • Съжаление и огорчение.

Едновременно със съжалението, което родителите изпитват към своето дете и към себе си, се забелязват признаци на отговорно поведение, свързано със задълженията им.

  • Адаптация.

Това е време на приемане на ситуацията и организиране на живота на семейството в зависимост от нарушенията на детето.

И.Петров (2010) условно обособява три основни категории семейства, в които има дете с увреждане

  • Семейства, в които след появата на увреждането и поставянето на диагнозата на детето, независимо от ситуацията се постига адаптация (семейна и социална) към новата реалност.
  • Семейства с амбивалентно поведение, в които независимо от подкрепата и усилията на специалистите, не се формират адекватни представи за състоянието на детето и неговите възможности за развитие.
  • Семейства, в които се смесват описаните по-горе ситуации, но преобладават отклонения във вътрешносемейната и извънсемейната адаптация (Z.Matejcek, И.Левченко, О.Проходко, 2001).

Взаимоотношенията в семействата на деца с увреждания са изключително сложни. В последните десетилетия те се превръщат в един от актуалните проблеми, разглеждан от различни гледни точки – социална, медицинска, правна, психотерапевтична, педагогическа рехабилитация, качество на живот на детето и пр. Независимо от това как семейството се справя с появилия се проблем, неговият психичен статус е особено обременен. Според редица проучвания, 40% от майките на деца с увреждания изпитват силни негативни чувства – вина, срам, непълноценност, страх, дори суицидни мисли и опити. Раждането на такова дете и грижите около него обременяват социалните контакти на родителите, а напрежението в отношенията между тях довежда до развод в над ¼ от засегнатите семейства. При дълбоки и тежки нарушения в развитието на новородените, процентът на разводите в засегнатото семейство е много по-висок. Оттук е видно, че цялата сложна и разнообразна картина…в семейството налага подходяща специализирана психологическа и психотерапевтична намеса (И.Петров, 2010).

Раждането на дете с тежко нарушение в развитието създава трудна житейска ситуация в семейството, променя обичайното му функциониране и го изправя пред сериозни предизвикателства (И.Петров, 2011). Но при цялата тази сложна ситуация е много важно за родителите да разберат чувствата и емоциите, които те изпитват, да осъзнаят, че те не са сами и могат да вземат конструктивни решения и действия по отношение на своето дете, че има институции и специалисти, които могат да им окажат подкрепа и да им помогнат.

Съветите, представени от Патриция МакГил Смит (6, 2003) в подобни случаи са проверени в практиката, т.е. те са работещи.

  • Търсете помощта на други родители.

В съвремието съществуват различни неправителствени организации, неформални обединения и групи от родители на деца с различни нарушения в развитието за взаимопомощ и подкрепа. Именно към тях трябва да се обърнат семействата, веднага след научаване на диагнозата на своето дете. Необходимо е да се водят разговори както с други родители с подобни проблеми, така и в семейството между членовете му – да се споделят чувствата, да се подкрепят взаимно, да се преценяват различните гледни точки за решаване на проблемите. По този начин семейството се сплотява и става по-силно. Ако в семейството има и други деца, то те не трябва да се игнорират. Здравите деца също имат необходимост от внимание, подкрепа и емоционална стабилност. В подобна сложна ситуация родителите не винаги са в състояние да общуват нормално със своите деца. Затова ако се налага, добре е да се потърси мнението и намесата на професионален психолог или психотерапевт.

  • Живейте днес, не мислете за утре.

Мислите за бъдещето могат да парализират човека. Въпроси като: „Ако утре…?”, „Дали детето ще се справи без мен?”, „Дали ще успее да…?” са разрушителни. В самото начало на родителите може да им се струва невероятно, но нещата ще започнат да се случват стъпка по стъпка, всеки ден по малко. Тогава постепенно ще се върне и вярата ми във възможностите на детето, и усмивката на лицата им, и надеждата.

  • Запознайте се и научете специалната терминология.

Не трябва да има страх от новите термини, с които семейството се сблъсква. В такива случаи е най-подходящо да се изяснява смисъла на всеки термин. Дори и в обикновен разговор със специалист (лекар, психолог, специален педагог), ако се употребява непознат термин, без излишни притеснения и страх родителите трябва да се интересуват от неговото съдържание.

  • Търсете повече и допълнителна информация.

Семействата които имат деца с увреждания колкото си приличат в своите преживявания, толкова се и различават. Някои от тях търсят и намират огромен обем от информация, други не са толкова настоятелни. Важно е да се търси точна и достоверна информация, да се отсява важното и определящото в многобройните публикации по конкретната тематика. Родителите трябва да търсят отговори на своите въпроси. Само така те ще започнат да разбират по-добре своето дете. Преди срещите с различни специалисти (лекари, психолози, ресурсни учители и др.) родителите е добре да се обмислят въпросите, които ще зададат. Наред с това те трябва да изискват екземпляри от всички документи, касаещи състоянието на тяхното дете.

  • Не се плашете. Не се притеснявайте да показвате това, което чувствате.

В присъствието на лекари, учители или терапевти често родителите се чувстват несигурни, притеснени. Неувереността им особено нараства когато тези специалисти са със значителен професионален опит. Професионализмът на хората работещи с детето със специални образователни потребности не трябва да обезсърчава родителите. Напротив, те трябва да са спокойни да се интересуват и питат за всичко, което касае тяхното дете. Важно е родителите да научават колкото е възможно повече за състоянието на детето и за това какви взаимодействия с него се предвиждат от страна на различните специалисти.

Понякога родителите (особено бащите) се страхуват да покажат чувствата си, мислейки че са проява на слабост. Необходимо е осъзнаят, че не трябва да крият чувствата си и да се притесняват от това, което изпитват. Трудно могат да се овладеят огорчението и гнева, особено когато се осъзнае, че надеждите и плановете за бъдещето на тяхното дете се променят. Негативните чувства никога не са добър съветник в която и да е ситуация. В такива моменти понякога се налага да се окаже психологическа помощ на родителите, за да се върне вярата им и да се подготвят за житейски предизвикателства, които ще изискват повече сили и енергия. Оптимизмът е най-доброто лекарство за съществуващите проблеми. Във всичко което ни се случва, в действителност винаги има и нещо добро.

  • Бъдете реалисти.

Да бъдем реалисти – това е да приеме, че в живота има неща и ситуации, които могат да се променят и други, които не могат да се променят. Родителите (с помощта на специалистите) трябва да са наясно кое може да търпи промяна и кое не.

  • Помнете, че времето „работи” за вас.

С течение на времето много от трудностите и проблемите, свързани с детето със специални образователни потребности се решават. Това в никакъв случай не означава, че възпитанието и развитието на детето ще е лесно и безпроблемно. Когато има вярно поставена диагноза, ранно начало на корекционно-компенсаторните дейности и с него работят в екип родители и специалисти, то много по-бързо и видимо ще се са налице и първите положителни резултати.

  • Не забравяйте за себе си. Не се самосъжалявайте.

В стресови ситуации обикновено хората реагират по еднакъв начин – не се хранят добре, не могат да спят, не си почиват, затварят се в себе си и в дома. Семействата на деца със специални образователни потребности не трябва да прекъсват контактите с външния свят. Самосъжалението е вредно, толкова колкото и съжалението от страна на другите хора. На тях повече от всякога са им необходими общуване, емоционална подкрепа и съчувствие от близки и приятели.

  • Преценете как да реагирате на хората от вашето обкръжение.

В самото начало, пък и след това родителите са лесно раними и често се огорчават от отношението на околните към тях и към детето им. Те трябва да разберат, че подобни реакции са в резултат на незнанието на хората за конкретна болест или нарушение. Понякога това е проява на неразбиране или страх. Родителите трябва да преценят как да реагират на втренчените погледи и арогантните и любопитни въпроси и да не губят твърде много енергия преживявайки неприятните реакции на хората.

Когато се появи проблем, добре е родителите да го обмислят спокойно, за да намерят най-правилното му решение.

  • Не забравяйте, че това е вашето дете.

Най-важното нещо за родителите е това, че окончателното решение за всяко действие се взема от тях, защото се отнася за живота и съдбата на тяхното собствено дете. Независимо от това, че развитието на детето им ще се различава от това на другите деца, това не означава че то е по-малко ценно или по-малко нуждаещо се от внимание и любов.

Семействата на децата със специални образователни потребности са тези, които носят отговорност за своите деца до края на живота си. Семействата имат различни нужди, възможности и приоритети. Някои семейства имат по-голяма нужда от помощ от други. Всяко семейство има уникални силни страни и потребности (С. Игнелзи, 2001).

За много родители чувството на самота и изолация е силно, а процесът на приемане и осъзнаване на диагностицираното нарушение на тяхното дете е дълъг и мъчителен. За да се избегне самоизолацията на родителите и проявите на враждебност към всички и всичко е наложително работата с тях от страна на специалистите да започне възможно най-рано.

Основните цели на консултирането на родителите и членовете на семейството, независимо дали по време на рутинна визита или в по-екстензивна семейна среща, включват:

  • развиване на доверителен контакт със семейството; познаване на всеки член; приспособяване към стила на общуване на общуване на семейните членове; създаване на обстановка, в която всеки член ще се чувства подкрепен и в безопасност.
  • организиране на групата (родители – специалисти), така, че комуникацията да е чиста; да се да се установят конкретни, взаимни и достижими цели на интервюто (консултирането);
  • идентифициране на силните страни, ресурсите и подкрепата, с които разполага семейството;
  • установяване на план, който позволява на семейството да работи с екип от съответни специалисти за справяне с проблема.

Факторите, които определят ефективна комуникация между специалисти и родители са проявен интерес, загриженост, топло отношение и отзивчивост. Трябва да се има предвид фактът, че най-честата критика на родителите засяга взаимоотношенията с лекарите и специалистите, работещи с детето им. Тези взаимоотношения често имат драматичен ефект върху изпълнението на инструкции и върху придържането към интервенцията (подпомагането). Всъщност, без ефективно общуване и доверие усилията и на двете страни няма да имат необходимия ефект, защото в комуникативния процес се обменя важна информация, изграждат се отношения на взаимно разбиране и партньорство. Независимо от новите технологични предизвикателства на XXI век, родителите винаги ще търсят контакти с професионалисти, от които ще очакват човешко общуване и разбиране, съчувствие, съпричастност и подкрепа.

Целта е семействата да се подкрепят професионално и да разбират, че не са сами с болката, емоциите и преживяванията си.

Идеята за партньорство изисква от специалистите да си зададат въпрос за начините, по които предлагат помощ на семействата.

Средствата за общуване с родителите могат да са под формата на:

  • родителски срещи;
  • консултации;
  • телефонен разговор;
  • он-лайн общуване;
  • посещения, празници;
  • обратна връзка от родител.

По време на родителските срещи и консултации специалистите (специални педагози, психолози и др.) спазват следните правила за общуване:

  • Отдайте цялото си внимание на говорещия.
  • Перифразирайте изложените от родителя проблеми.
  • Признайте чувствата на говорещия.
  • Не влизайте в спор – никой не печели.
  • Пазете егото на родителя.
  • Дискутирайте проблемите един по един.
  • Слушайте.

Родителите трябва да си тръгнат с усещането, че някой ги е разбрал и им е помогнал да изградят стратегия за справяне.

Семейно ориентираният подход е комплекс от начини, които признават способността и компетенциите на семействата; засилва техните връзки с поддържащите мрежи; уважава техните права да вземат решения. Семейно ориентираният подход разглежда семействата като основни ,,агенти” на промяната в техните деца. Ролята на специалистите е да подпомагат семейните нагласи, цели и дейности, така, че семействата да могат да подкрепят по-добре децата си. Специалистите се стремят да съдействат на родителите в стремежа им за промяна в начините, по които родителите и всички членове на семейството се адаптират към специалните потребности на детето в ежедневието, като възможно най-много се ограничи семейния разпад. Родителите и членовете на семейството се подпомагат за да посрещнат нуждите на детето по най-добрия начин, без да пренебрегват своите собствени потребности. Целта е детето да има оптималното качество на живот, както чрез терапия, рехабилитация, така и чрез превенция на други проблеми. Предоставя се информация за ресурси, която е лесно да се обясни и се помага на родителя да разбере какво се случва, за да знае той какво може да направи. Помага се на родителя да се справи със своята ситуация, на база неговите потребности. Специалисти и родители работят съвместно и обменят знания.

В семейно ориентирания подход семейството се разглежда като ,,група хора, които се определят като значими за това той/тя да се чувства във физическо и емоционално благополучие”. Семейството е всяка група от хора, свързани биологично, емоционално или законово.

За съжаление семействата често са неглижирани в здравната грижа, вероятно поради това, че нашата култура е индивидуално ориентирана и придава повече важност на автономността вместо на свързаността. Но семействата играят роля във всички взаимодействия, независимо от това дали семейните членове присъстват или не. В семейно ориентирания подход работят в сътрудничество лекари, специалисти, родители, както и всички други, ангажирани със здравето, грижата и възпитанието на детето. Според Agnes Csikos (2004) повечето убеждения и поведения се създават и поддържат в семейството. То е нашият най-основен и продължителен контекст на влияние. Семейството може позитивно или негативно да повлияе на здравето и болестта.

Специалистите по психично здраве са на мнение, че готовността на родителя да се обърне към друг за съдействие и подкрепа е сила, която може да допринесе за подобряване на живота в еднаква степен както на възрастните, така и на детето със СОП. Много родители достигат трудно до решението да потърсят специализирана помощ, страхувайки се от излизането на проблема извън семейството. Понякога те признават, че не могат да се справят с възпитанието на децата, в повечето случаи отричат съществуването на проблем или опитват да убеждават себе си, че времето ще промени нещата.

Семейното консултиране е основна форма за подкрепа на родителите на деца с проблеми. То се осъществява от психолози или психотерапевти, обучени в работата със семейства и предполага специална професионална подготовка. Помощта, която родителите могат да получат по време на консултациите е ориентирана към подобряване на техните комуникативни умения и промяна в утвърдените модели на общуване. На тези консултации има възможност да се овладеят различни техники за намаляване на стреса, вземане на решения и преодоляване на конфликти. Консултацията с психолог със сигурност ще им помогне да се справят с изпитваните чувства на гняв, вина, тревожност.

В областта на семейното консултиране България стои на едно от последните места в Европа.

Трудно взетото решение за външна подкрепа често се корени в страха на родителите от среща със специалист. Доверието между двете страни е онова условие, което осигурява успешна работа и то трябва да бъде постигнато.

Един от основните въпроси задаван от родителите на деца със СОП е насочен към онова, което биха могли да правят, за да се развива детето в позитивна насока. Макар да не съществува еднозначен отговор, се открояват някои основни принципи, отнасящи се към всяка детска възраст, на които родителите могат да се позоват:

  • Не губете надежда.
  • Не упреквайте себе си и своите деца за проблемите.
  • Приемете детето си такова, каквото е.
  • Потърсете помощ своевременно.
  • Помагайте на детето да бъде самостоятелно, не го правете зависимо.
  • Възлагайте задачи и изисквайте изпълнението им.
  • Намирайте винаги време и желание.
  • Откривайте силните страни на вашето дете и ги развивайте.
  • Родители, детето ви не се нуждае от вас просто като приятел. То има нужда да му бъдете взискателен приятел!!!

Родителите трябва да осъзнаят, че взискателният приятел е човек, който постъпва така, сякаш винаги е на страната на детето, но дава да се разбере, че няма да се примирява с щуротиите му. С него не винаги е приятно, понеже е готов да каже в очите неща, които детето понякога не иска да чуе за себе си, но на такъв приятел можете да разчита винаги, когато е в беда. Да бъдеш взискателен приятел на детето си се изисква желязна воля. Родителите трябва да помогнат на децата си да научат, че докато растат, всички важни решения в живота им ще зависят от родителите им.

При взаимодействията си със специалистите родителите приемат, че трябва да бъдат най-голямата опора на детето си. Това означава да обръщат по-голямо внимание на неговите силни и положителни страни, а не на дразнещото поведение. Когато детето наистина се затрудни или уплаши, именно родителите са тези, които трябва да кажат:,,Знам, че можеш да се справиш.” и сами да повярват в това.

 

Литература / Reference:

 

  1. Добрев, Зл., Особености в развитието на умствено изостаналите деца. С., 2002.
  2. Игнелзи, С., Учебна среда и обучение на децата със специални педагогически потребности. С., 2001.
  3. Петров, И., Диагностика на взаимоотношенията в семейства с деца с тежки нарушения в развитието (І част)// сп. Специална педагогика, бр.3, 2010 г., с.44-53.
  4. Петров, И., Диагностика на взаимоотношенията в семейства с деца с тежки нарушения в развитието (ІІ част)// сп. Специална педагогика, бр.1, 2011 г., с.10-17.
  5. Csikos, A., Care for the family, ethical aspects of family medicine, 2004
  6. National Information Center for Children and Youth with Disabilities, US Office of Special Education Programs, Вып. 3, 2003 г.
  7. http://www.narubg.org/istorii
Leave a Reply

Редакционна колегия

Доц. д-р Ася Велева
(гл. редактор)
Доц. д-р Виолета Ванева
Доц. д-р Десислава Стоянова
Доц. д-р Валентина Василева

EDITORIAL BOARD
Asya Veleva (editor in chief)
Violeta Vaneva
Asya Veleva
Deci Stoyanova

Издател

КАТЕДРА ПЕДАГОГИКА, ПСИХОЛОГИЯ, ИСТОРИЯ
ФАКУЛТЕТ ПРИРОДНИ НАУКИ И ОБРАЗОВАНИЕ
Русенски университет "Ангел Кънчев"
ул."Студентска" 8
7017 Русе
Русенски университет Ангел Кънчев